Чудото на зеленолистните

„Можем да оценим изгрева, само ако сме го чакали в тъмнината.“ – Неизвестен автор

Настръхвам всеки път, когато чета за фотосинтезата. Зеленолистните растения са единственото живо нещо на света, което може да преобразява слънчевата светлина в храна за всички други същества. Без тях на планетата ни нямаше да има живот. Смисълът на живота на всички зелени растения е да произвеждат колкото могат повече хлорофил. Отдадени на тази мисия, те растат, разлистват се, разпространяват се и бързо заемат всяко свободно местенце под слънцето. Затова и постоянно трябва да косим и подрязваме тревата, храстите и дърветата около нас.

Хлорофилът е чудотворно вещество – втечнена слънчева светлина. Молекулата на хлорофила е основата на всяка форма на въглехидрат на нашата планета. Това ще рече, че не съществуват захар, мед, картоф, спагети, ориз или хляб, които да не са тръгнали от молекула хлорофил. Цялата енергия на храната ни идва от слънцето. Растенията мъдро използват захарите, създадени от хлорофила. Тъй като нямат крака и не могат да се движат, те целенасочено правят плодовете си сладки, за да привличат животните, насекомите, птиците и хората, които да им помагат да разпространяват семената си. Затова плодовете ни се струват така примамливи. Те са ярко оцветени, сладки и изкусително ухаят.

Друга съществена част от захарите, произведени от хлорофила, преминава в корените. Както знаете, корените на растенията имат сладък вкус – например моркови, цвекло, картофи, ряпа. По тази причина голяма част от захарта в световен мащаб се произвежда от кореноплодни зеленчуци. Всичко това ни кара да се чудим какъв е смисълът от сладостта на корените. Кого биха могли да привлекат те, скрити в земята, с израстъци, покрити с кал? Съществуват безброй видове гъбички, микроби, амеби и бактерии и други микроорганизми, чийто живот зависи от захарта в корените на растенията. В книгата си „В един отбор с микробите“ Джеф Лауенфелс и Уейн Луис ни показват колко пренаселено е под земята: „Само в една малка лъжичка градинска пръст изучаващите микробите генетици откриват милиард невидими бактерии, няколко метра също толкова невидими гъбични хифи, няколко хиляди протози и десетки нематоди“.

Всички тези микроорганизми много обичат да похапват сладко. Те консумират захарта от корените на растенията и се размножават; преобразуват органичната материя като умрели животни и растения в неорганични минерали. Богатсвтото и плодородието на почвата изцяло зависи от микроорганизмите в нея. Без тях почвата става на прах. Корените на растенията са покрити с малки влакънца, наречени ризоиди. Чрез тях растенията пият вода и поемат разтворените в нея минерали от почвата. Водата, която навлиза през влакънцата, се придвижва нагоре и разнася хранителни вещества до всички части на растението.

Главната цел на растението, когато трупа хранителни вещества, е да развие бъдещи семена, а те изискват висока плътност на нутриенти, за да изпълнят размножителната си функция. Преди всичко, те трябва да могат да преживяват различни атмосферни условия като мраз, засушаване, вятър, дъжд или зной. Освен от силен имунитет и способност да оцеляват при всякакви условия, включително след часове в нечия храносмилателна система, семената трябва да могат да „спят“ дълго време, докато се появят подходящи условия за покълване. Плътността на хранителните вещества осигурява оцеляването на семената в статията си за Международното семехранилище в Свалбард, Норвегия: „Най-дълготрайното семе, което познаваме, е соргото. Имаме основания да смятаме, че при определени условия то може да оцелее 20 000 години“.

След като покълнат, семената все още имат много енергия, за да израснат и оцелеят. Виждаме как понякога тревата успява да пробие през дълбок пласт от асфалт, да размести камъни или дебели слоеве глина. Кълновете трябва да могат да оцелеят, дори стъпкани или опасани от едри животни. Това не би било възможно, ако семената нямаха необходимите хранителни вещества. Ето защо растенията полагат големи усилия да подхранват подземната си среда от микроорганизми и да черпят минерали от тях.

Растенията започват да трупат хранителни вещества, много преди да се оформят семената им. Няма по-добро място за събиране и съхранение на нутриенти от листата. Това поставя зеленолистните растения в категорията на най-питателните храни на планетата.

Някой може би ще попита: „Не са ли в такъв случай семената най-питателната част от растението?“ Макар семената наистина да са много богати на хранителни вещества, растенията не искат „бебетата“ им да бъдат изядени и затова ги защитават с най-различни инхибитори, алкалоиди и други отровни съставки.

Най-подходящо време за бране на зеленолистни растения е преди оформянето на семената, защото тогава концентрацията на хранителните вещества в листата е най-висока. След разцъфването хранителните вещества започват да се събират в семената. Когато семената се разпръснат, в листата вече не са останали почти никакви нутриенти. Те стават жълти или кафяви, горчиви и твърди, а накрая окапват, така че останалите хранителни вещества да се върнат в почвата и растението да си почине до следващия сезон.

В следващата глава ще поговорим защо чудотворните зеленолистни растения са толкова важна храна за нашето здраве.

Към книгата

Ин и Ян: Полярност

„Раят е Ин и Ян, студено и горещо, смяната на сезоните. Да си с него, да си против него – това е победата във войната.“ – Сун Дзъ

Първата представа, от която ще се опитаме да се освободим е, че може да има добро, без да има зло. Тя е толкова дълбоко вкоренена в западния свят, че всички ние я приемаме за чиста истина, ако въобще я осъзнаваме. Нещо повече, трудно ни е да приемем друг възглед за нещата, защото всичките ни амбиции са основани на идеята за постигане на „чистото“ добро – без зло.

Израснали и възпитани в порядките на западния свят, ние сме научени да търсим добро без зло, здраве без болест, щастие без нещастие, сила без слабост. Искаме да има печалби, без да има загуби, да има растеж, без да има спадове, да има мощ, без да има конкуренция. Но тази амбиция е напълно противоположна на източния начин на мислене и по-специално на принципа на полярността, според който доброто задължително е съпътствано от зло (не като възприятие, а като двете страни на една и съща монета) и че растежът винаги е следван от спад. Компаниите, които разбират полярността, успяват да създадат възможности и да достигнат цели, каквито останалите компании не могат. Ние гледаме с недоумение как те надхитряват конкуренцията си, как успяват да задържат интереса на потребителите си и контролират средата си. Философията на Ин и Ян ни позволява да се ръководим от природните закони, които свързват доброто и злото, за да постигнем баланса, който предпочитаме.

Вместо да се опитваме да доминираме на пазара, като постоянно побеждаваме конкуренцията, бихме могли да се стремим да бъдем в хармония с противниците си. От гледна точка на западните схващания, това вероятно би изглеждало непрактично или би се сметнало за признак на слабост, но приложено на практика, то не е нито едното, нито другото. Полярността е помагала на императорите да се справят през едни от най-размирните времена на насилие в Китай – през епохата на пролетите и есените (770 -476 пр.Хр.), когато се е разпаднала централизираната феодална система, поддържала дотогава относително спокойствие в района, както и през периода на Борещите се царства (475-221 пр.Хр.), когато четиридесет и четири феодални обединения воювали за земи, побеждавайки се едни други, докато накрая останали само седем царства, всички с горе-долу еднаква мощ. Постоянното съперничество, намиращо израз под формата на войни, както и политическите машинации, е определящо за тези периоди. В тази среда философ на име Лао Дзъ (551-479 пр.Хр.) създава своята творба „Дао Дъ Дзин“, която, подобно на „Владетелят“ на Николо Макиавели, е била предназначена да направи водачите велики. Лао Дзъ пише:

„Тъй явното и неизявеното едно от друго се пораждат;
трудното и лесното взаимно се създават;
дългото и късото взаимно се сравняват;
високото и ниското взаимно се допълват;
звучно и беззвучно взаимно хармонират;
предишно и следващо взаимно се редуват.
Затова и мъдрият
се осъществява чрез неосъщественото,
проповядва несловесното;
действа заедно с безброя неща,
без да подменя тяхното начало;
поражда, но не обсебва;
въздейства, но не обвързва;
постигайки, не остава при постигнатото.“

Принципът на полярността не предполага безпрекословно съгласие. Напротив, този принцип е алтернативен начин за постигане на целите, които сме си поставили. Лао Дзъ твърди, че ако работим според, а не срещу природните закони, като приемаме, че всяко нещо е свързано с противоположното нему, можем по-бързо и по-лесно да постигаме целите си, а резултатите ще са по-дълготрайни.

Принципът на полярността, когато бъде приложен към бизнеса, налага два основни извода:

• Обикновено е по-добре да търсим хармония с конкуренцията си, вместо да се опитваме да я унищожим;
• Бихме контролирали по-успешно средата си (конкурентите, потребителите, пазарите), ако приемем сложността и взаимозависимостта на всичко, което ни заобикаля.

Не трябва да се опитваме на всяка цена са елиминираме конкуренцията. Често се нуждаем от конкуренция, за да можем да раждаме нови идеи, да мотивираме служителите си и да се пазим от други конкуренти. В тази книга ще видим как бързо развиващите се и агресивни компании, като „Майкрософт“, „Върджин“ и „Кока Кола“ извличат полза от това, че конкурентите им съществуват.

Когато попитали Казуо Хираи, президент и генерален директор на Sony Computer Entertainment of America (SCEA) какво е мнението му за навлизането на „Майкрософт“ на пазара на видеоигрите, отговорът му бил: „Дали съм притеснен? Преди шест години ми задаваха същия въпрос за „Нинтендо“ и „Сега“. Смятам, че имат с какво да допринесат за развитието на интерактивните забавления. И ако те внесат умерена доза конкуренция, това ще се отрази добре на цялата индустрия.“ Това изказване е много характерно за компания, която приема и прилага на практика принципа на полярността.

Приемането на идеята за сложността на заобикалящата ни среда открива пред нас нови стратегически възможности. Ние сме свиканли да раздробяваме проблемите си на по-малки, лесно решими задачи, на които да намерим логично разрешение. Но това ни пречи да видим интересните взаимоотношения между отделните играчи. Иновативните и конкурентни компании непрекъснато използват тези взаимоотношения, за да извлекат максимална полза и печалба.

Стратегемите в този раздел на книгата ни помагат да прилагаме принципа на полярността в ежедневието си. Ще видим, че макар да се основава на философия, изцяло различна от тази на Запада, принципът на полярността работи постоянно в помощ на успешните западни компании да получат преимущество над конкурентите си, над потребителите, над съюзниците си.

Използвай враговете си. Не хващай камата откъм острието, което ранява, а откъм дръжката, която предпазва. Това правило важи най-вече, когато си имаш работа с неприятел. Мъдрият извлича повече полза от враговете си, отколкото глупакът от своите приятели.

Към книгата

През Май 2018 добавихме за продажба следните книги:

Нови книги в категория „Личностно развитие“

Нови книги в категория „Професионално развитие“

Нови книги в категория „Свободно време“

Класацията „Топ 10 на бестселърите за Май 2018″ включва следните най-купувани книги от нашите клиенти:

1. Новата икономика. За индустрията, правителството и образованието
2. Медицината на св. Хилдегард за жени
3. Никога вече излъган
4. Съкровища на мъдростта. Безсмъртни крилати фрази в човешката история
5. Гарантираната продажба. Как да продадем всичко на всеки
6. Типология на личността. Седемте роли
7. Правилният начин на готвене за вашата кръвна група
8. Изкуството на щастливия живот на работното място
9. Фън Шуей. Как да се прочистим от лошите енергии и се обградим с повече радост и хармония
10. Girl Code. Тайните на успеха, мъдростта и щастието за жените предприемачи

Избавяне на Спасителя

Иисус е поставен на изпитание. Твърдя, че за почитащите го днес хора – или дори и за онези, които просто произнасят името му – обектът на преклонението им не е онзи, когото смятат. Мистичният образ на Иисус се е създал във времето. В негово име са разделяни народи и нации. Водени са от разрушителни войни заради религиозни измислици. Заветът на любовта в Новия завет се осквернява с най-неприемлива нетолерантност и предразсъдъци, които приживе биха ужасили Иисус. Най-лошото е, че учението му се ограбва от хора, изпитващи ненавист „в името на любовта“.

– Чувствам как понякога социалният натиск ме връща към вярата – каза ми неотдавна един отклонил се от вярата католик, – но изпитвам горчивина. Мога ли да обичам религия, за която хомосексуалистите са грешни, но която мълчи за педофилията сред собственото си духовенство? Вчера, шофирайки към работата си, дочух рок песен с думите: „Иисус вървеше по водата, а трябваше да сърфира“. И знаете ли какво? Избухнах в смях. Никога не бих направил това като млад. Сега не изпитвам почти никакво угризение.

Накъдето и да погледнете, посланието на Иисус е обгърнато от неяснота. За да се взрем в него, трябва да уточним кого имаме предвид, говорейки за Иисус. Единият е реалната историческа личност, за която не знаем почти нищо. Другият Иисус е онзи, който църквата си е присвоила.Той е създаден от нея, за да осъществи целта си.

Третият Иисус, на когото е посветена тази книга, е все още толкова непознат, че дори и най-просветените християни, не подозират съществуването му. И все пак той е Христос, когото не можем и не бива да забравяме.

Първият Христос е равин, скитал се по бреговете на Северна Галилея преди много векове. Този Иисус все пак е осезаем. Представяме си го в прости одежди, но с ореол. Той е мил, ведър, спокоен, любящ и същевременно носител на дълбока загадъчност.

Този исторически Иисус обаче се изгубва, заличен от историята. Той продължава да се рее като призрак, безплътна проекция на всички идеални качества, които бихме пожелали за себе си, но които болезнено ни липсват. И защо не може да съществува толкова любящ, съвършено състрадателен и смирен човек? Смятаме, че е възможно да го има, ако го назовем Иисус и го пренесем назад във времето отпреди хилядолетия. Ако живеете на Изток името му може да е Буда, но и неговата фигура е еднакво митична, същата проекция на собствените ни липси.

Първият Иисус не е особено последователен в принципите си, както би показал един по-внимателен прочит на евангелията. Ако той е в съвършен мир, защо би заявил: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята, не мир дойдох да донеса, а меч.“ (Евангелие от Матея, 10:34). Ако е напълно любящ, защо казва: „А негодния раб хвърлете във външната тъмнина, там ще бъде плач и скърцане със зъби.“ (Евангелие от Матея, 25:30)? В някои версии преводът е дори още по-суров: Иисус заповядва „презрения роб“ да бъде предаден на ада. Ако Иисус е смирен, защо ще претендира да владее земята над властта на царете? Най-малкото, което може да се каже е, че живият Иисус е бил доста противоречива личност.

И все пак, колкото повече противоречия откриваме, толкова по-малко митичен става този Иисус. Човекът от плът и кръв, изгубен за историята, трябва да е бил изключително хуманен. За да е божествен някой, най-напред трябва да притежава всички човешки качества, един от знаците на просветлението е способността за допускане на парадокса, поглед отвъд противоположностите. Както каза веднъж един известен индийски духовен учител: „Мярката за просветление е доколко удобно се чувстваш със собствените си противоречия.“

Иисус от евангелията е реален, дишащ човек, той стъпва по земята. Можем да се надяваме, че думи като „кротките ще наследят земята“ и „блаженни са миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“, са изречени от човешко същество, от човек обладавал изключителна сила и любов. Милиони хора обаче боготворят един друг Иисус, който не е съществувал никога, който не предявява дори претенции спрямо мимолетното битие на първия Иисус.

Това е Иисус, сътворен в течение на хилядолетия от теолози и други учени.Той е Светият Дух, Триединният Христос, източникът на тайнства и молитви, непознати на равина Иисус, когато стъпвал по земята. Той е също Принцът на Мира, в чието име са се водили кървави войни. Този втори Иисус не може да бъде обхванат, без да се разгледа отблизо теологията. Теологията се променя в хода на човешката история. Метафизиката сама по себе си е така усложнена, че е в противоречие с Иисусовото слово. Дали би спорил той с уважаваните духовници за смисъла на причастието? Дали би приел една доктрина, според която новородените са осъдени, докато не бъдат кръстени?

Този втори Иисус ни отвежда в обширната и твърде заплетена област на теологията. Той е в основата на една религия, разклонила се в около двадесет хиляди секти, оплетени в безкраен спор за всяка нишка от одеждата на един призрак. Но може ли някой дори и най-високопоставеният авторитет, да ни даде достоверни сведения за истинските мисли на Иисус? Не е очевидно да се твърди, че Иисус е уникално създание – единствено превъплъщение на Бога, наред с твърденията, че се знае какво е отношението му към настоящите събития? И все пак в неговото име християнството се произнася за хомосексуалността, контрола върху раждаемостта и абортите.

Тези две версии на Иисус – неясната историческа фигура и абстрактното теологическо създание – носят за мен трагичен аспект, тъй като ги обвинявам в отнемането на нещо безценно – онзи Иисус, който учи последователите си как да постигнат богосъзнание. Искам да представя възможността Иисус наистина да е, както сам заявява, спасител. Не Спасителят, не единият и единствен Син Божи. По-скоро Иисус е въплътил най-висшата степен на просветление, учейки и другите как да го постигнат и оставяйки поучението си на идните поколения.

Иисус възнамерява да спаси света, посочвайки на другите пътя към богосъзнанието.

Подобен прочит на Новия завет не зачертава първите две фигури на Иисус, а по-скоро ги поставя в един по-ясен фокус. На мястото на изгубена история и сложна теология, Третия Иисус ни предлага пряка, лична, жива връзка. Задачата ни е да разровим в Библията и да докажем, че там се съдържа карта към просветлението. Според мен това несъмнено е така, всъщност то е жизненият аспект на евангелията. Не става въпрос просто за вяра. Традиционната вяра е да вярваш в невъзможното (например, ходенето на Иисус по водата), но има и друга вяра, която ни дава способността да навлезем в непознатото и да постигнем трансформация.

Иисус говори за потребността да повярват в него като в път към спасението, но тези думи му били приписани от последователите му десетилетия по-късно. Новият завет представлява интерпретация от хора, почувствали се преродени, но не и изоставени. В традиционното християнство обаче това не е завинаги: при второто пришествие Христос ще се завърне, за да прибере праведните. Но второто пришествие е очаквано вече от две хилядолетия от благочестивите и все остава в бъдещето. Идеята за второто пришествие е особено деструктивна за намеренията на Иисус, защото отлага онова, което е необходимо да се извърши сега. Третото пришествие обаче – постигането на богосъзнание чрез собствени усилия – става в настоящето. Използвам понятието трето пришествие като метафора за промяна в съзнанието, която показва че учението на Иисус е истинско и жизнено.

Към книгата

В началото на седемдесетте години на двайсети век предприемчива висша служителка в сферата на рекламата на име Джули Рей е заинтригувана от неконвенционалната програма в училище за надарени деца в Хюстън, Тексас. Синът й е сред първите ученици, включени в онова, което по-късно ще бъде наречено Авангардна програма, целяща да насърчава креативност и независимост у участниците в нея и предразполага към по-широко и нестандартно мислене. Рей е толкова запленена от изучаваните предмети и от общността ентусиазирани учители и родители, че се заема да проучва подобни училища в щата с намерение да напише книга за едва прохождащото в Тексас специално обучение за надарени деца.

Няколко години по-късно, когато синът й вече е постъпил в гимназия, тя се завръща да огледа отново програмата, провеждаща се в едно от крилата на прогимназията „Ривър Оукс“, западно от централната част на Хюстън. Директорът на училището избира ученик, който да я придружава – шестокласник с пясъчноруса коса и дар слово, чиито родители поставят единствено условието истинското му име да не бъде публикувано. Така че Рей го назовава Тим.

В книгата „Възпитанието на будни умове: поглед на един родител към обучението на надарени деца в Тексас“ Рей пише, че Тим е „ученик с отлична обща интелигентност, с крехко телосложение, дружелюбен, но сериозен“. Отбелязва, че според учителите му „не е особено надарен с лидерски качества“, но че се движи с увереност и самочувствие сред връстниците си и с много богат език възхвалява достойнствата на романа, който чете в момента – „Хобит“ на Дж. Р. Р. Толкин.

На двайсетгодишна възраст Тим вече е белязан от амбиция. Споделя с Рей, че чете различни книги, за да получи специален читателски сертификат, но се поставя под нивото на съученичка, която излиза с невярното твърдение, че изчита по дузина книги на седмица. Тим също така показва училищен проект, над който работи, наречен от него „куб на безкрайността“ – захранвано от батерия приспособление с въртящи се огледала, създаващи оптическа илюзия за безкраен тунел. Той го моделира по пример на устройство, видяно в магазин. Онова е струвало двайсет и два долара, но „моето е по-евтино“, отбелязва. Учителите й казват, че три от проектите на Тим са приети за участие в местна научна изложба, повечето участници в която са гимназисти.

Преподавателският състав хвали Тим за неговата находчивост, но се долавя известна предпазливост спрямо интелекта му. За да практикува крос-табулации в статистиката за часа си по математика, Тим е създал въпросник за оценка на учителите на шести клас. Целта, казва той, е да се оценят преподавателите според това „как преподават, а не според популярността им“. Раздава въпросника на съучениците си и по времето на посещението на Рей е на етапа да изчисли резултатите и да изрази графично съотносимото представяне на учителите.

Типичният ден на Тим, както го описва Рей, е запълнен от дейности. Става рано и в седем часа хваща автобуса на една пресечка от дома. Пристига в училище след пътуване на разстояние от трийсет километра, влиза в часовете по различни дисциплини – математика, четене, физическо възпитание, природни науки, испански и рисуване. Има време, отделно за индивидуални проекти и малки групови дискусии. Джули описва урок, при който седем ученици, включително Тим, сядат в плътен кръг в директорския кабинет за упражнение, наречено „продуктивно мислене“. Дават им се кратки истории, които всеки прочита наум и после обсъждат. Първата история е за археолози, които след завръщането си от експедиция обявяват, че са открили ценни артефакти, твърдение, което впоследствие се оказва измама. Рей е записала откъси от последвалия диалог:

– Вероятно са имали желание да проучат. Искали са да прогонят проблеми, пред които им е било неудобно да се изправят.
– Някои хора така си минават през живота, въобразяват си, че са нещо, което не са.
– Човек трябва да е търпелив. Да анализира фактите каквито са.

Тим споделя с Джули, че обича тези упражнения. „Както върви светът, може да получиш команда от някого да натиснеш бутона. Човек трябва да е в състояние да обмисля постъпките си самостоятелно.“

Рей не успява да заинтересува издателството със своята книга “Възпитанието на будни умове“. Редакторите от големите издателства оценяват проблематиката като твърде тясна. Така че през 1977 година тя използва парите, спечелени от рекламен коледен каталог, отпечатва хиляда екземпляра с меки корици и ги разпространява лично.

След повече от трийсет години открих такъв екземпляр в обществената библиотека в Хюстън. Намерих и самата Джули Рей, която сега живее в Централен Тексас и работи в областта на планиране и комуникации за каузи, посветени на околната среда и културата. Каза, че през последните две десетилетия е наблюдавала издигането на Тим до слава и богатство с възхищение и уважение, но без особена изненада. „Когато го опознах като момче, способностите му бяха очевидни, освен това те бяха размивани и насърчавани от новата програма – казва тя. – Програмата също извлече полза от неговата отзивчивост и ентусиазъм за знания. Беше пълно покриване на заложената идея.“

Припомня си казаното от една учителка преди години, когато Рей я моли да даде оценка на нивото, на което се учи момчето. „Не бих могла да определя точно – отвърнала учителката. – Знам само, че с малко насоки отвън няма граници за онова, което той може да постигне.“

В края на 2011 година отидох да посетя „Тим“ – тоест Джеф Безос – в централата на компанията му „Амазон.ком“ в Сиатъл. Целта ми бе да си осигуря сътрудничеството му за тази книга, с която правя опит да проследя невероятното издигане на една иновативна, пробивна и често опираща се на полярно различни технологии силова структура, компанията, която е сред първите, осъзнали безграничните възможности на Интернет и в крайна сметка завинаги променила начина ни на пазаруване и четене.

„Амазон“ все повече става ежедневно присъствие в съвременния живот. Милиони хора редовно насочват уеббраузърите си към едноименния уебсайт или към сателитните й сайтове като Zapos.com или Diapers.com, водени от най-първичния импулс във всяко капиталистическо общество: да се консумира. Сайтът на „Амазон“ е смесица от предложения – за книги, филми, градински сечива, мебели, храни и какви ли не чудати артикули от рода на надуваем рог за котки ($ 9,50) или сейф за пушка с електронна ключалка ($ 903, 53), налични за доставка в срок от три до пет дни. Компанията е довела почти до пълно съвършенство изкуството да удовлетворява бързо клиентите, като доставя дигитални продукти до секунди, а в материалния им вид – само за няколко дни. Не е изключение възторжен клиент, който да твърди, че пратката е достигнала до прага му дълго преди да я е очаквал.

През 2012 година, седемнайсетата от нейното съществуване, “Амазон“ прави 61 милиарда от продажби и вероятно ще е първата компания за продажби на дребно, която ще прескочи границата от сто милиарда долара. Обичана е от многобройните си клиенти и вдъхва също така силно чувство на страх у конкуренцията. Самото й име неформално стана част от бизнес речника, и то не съвсем в добър смисъл. Да бъдеш „амазониран“ означава „да наблюдаваш безпомощно как онлайн парвеню от Сиатъл изсмуква като с прахосмукачка клиентите и печалбите от солидния ти традиционен бизнес“.

Историята на „Амазон.ком“, която я схващат повечето хора, е една от знаковите за Интернет епохата. Компанията е тръгнала скромно като онлайн продавач на книги и е преминала към оригиналната приливна вълна на дот-ком изобилие в края на 90-те години, разширявайки дейността си с продажба на музика, филми, електроника и играчки. Разминава се на косъм с катастрофа и устоява на масов скептицизъм относно перспективите си, чийто пик усъвършенства механизма на своя собствена дистрибуторска мрежа и включва софтуер, бижута, дрехи, спортни стоки, автомобилни части – каквото се сетите. И тъкмо когато се е установила като топпродавач в Интернет и водеща платформа за други продавачи, „Амазон“ се преустройва наново като гъвкава технологична фирма,която продава инфраструктурна услуга, известна като Амазон УебСървисиз (Мрежови услуги на Амазон), както и нескъпи практични дигитални устройства като електронния четец Киндъл и таблета Киндъл Файър.

– За мен историята на „Амазон“ има за център гениален основател, който лично е осъществил идеята си – твърди Ерик Шмит, председателят на „Гугъл“ и заклет конкурент на „Амазон“, който в качеството си на частно лице е член на Амазон Прайм, услугата с двудневна доставка. – Почти не могат да бъдат открити по-добри примери. Може би „Епъл“, но често се забравя как повечето хора смятаха „Амазон“ за обречена, защото не желаеше да ограничи себестойността. Продължаваше да трупа загуби. Изгуби стотици милиони долари. Ала Джеф се оказа много словоохотлив и умен. Той е класическият основател на бизнес, на когото му е ясен всеки детайл и държи на него повече от всеки друг.

Въпреки неотдавнашния срок на цените на акциите им до шеметни висини „Амазон“ си остава уникална и озадачаваща компания. Финалната цифра в баланса й е смайващо анемична и насред френетичната си експанзия към нови пазари и продуктови категории компанията в действителност губи пари през 2012 година. Ала на Уолтстрийт не се разтревожват от това. С последователните си прокламации как изгражда компанията си в дългосрочен план Джеф Безос си е спечелил такова голямо доверие у своите акционери и инвеститори, че те са готови търпеливо да чакат деня, когато той ще реши да забави експанзията и да култивира здравословни печалби.

Към книгата

Публикуваме нашата препоръка за три чудесни книги, с които се запознахме по-отблизо през Юни 2018 и които много ни допаднаха.

1. „Айсбергът ни се топи. Как да се променяме и да успяваме във всякакви условия“

„Айсбергът ни се топи. Как да се променяме и да успяваме във всякакви условия“ от Джон Котър и Холгър Ратгебър е малка, забавна, лесна за четене и силно вдъхновяваща бизнес книга за голямата и сложна тема „организационна промяна“.

Героите в книгата са пингвини, които живеят спокойно на един айсберг сред вечен лед и сняг. Те имат имена, „постове“ и роли. Става така, че един от редовите членове на колонията – любознателен, наблюдателен, аналитичен и изобретателен – забелязва как техният общ дом – айсбергът – започва отнякъде да се топи.

Действието се развива досущ като в компания, в която и мениджъри, и служители, са привикнали да живеят спокоен живот, не обръщайки внимание на променящата се външна среда. Настоятелните апели на аналитичния пингвин все пак оказват влияние и ръководството на колонията разработва стратегия за оцеляване.

Книгата е практическо и много полезно четиво и мениджъри, и за служители, а така също и за студенти, изучаващи тънкостите на управление на организационните промени.

2. „Chanel. Животът й отблизо“

„Chanel. Животът й отблизо“ от Лиза Чани е книга за живота на Коко Шанел (Габриел Шанел) – известната в цял свят модна дизайнерка, която следва неотклонно пътя на предприемача и създава могъщ моден бизнес. Много елементи от стила „Шанел“ са неразделна част от гардероба на съвременните жени.

Книгата впечатлява не само с биографични факти за живота на Габриел Шанел, но и с ярките акценти за нейните качества и цялостно поведение на жена-предприемач. Авторката счита, че източникът на феноменалния успех на Габриел произтича от нейното инстинктивно разбиране на новата епоха и от предугаждането й, че това е главното, на което следва да подчини визията за модния й бизнес.

И още нещо. Габриел е вярвала, че е дошла на тази земя с определена цел. А дрехите са само най-видимият успех на много по-дълбоки промени, за които тя помага да се случат.

3. „Щастието е… 500 неща, които ни правят щастливи“

„Щастието е… 500 неща, които ни правят щастливи“ е оригинална книга от Лайза Съурлинг и Ралф Лейзър с идеи и предложения как да бъдем по-щастливи.

Това са обикновените и малки неща, действия, събития и различни поводи, на които невинаги отдаваме нужното внимание. Например: „гледката към покривите“, „калинка, която каца върху теб“, „климатикът в горещия летен ден“, „приятелите в училище“ „музиката, която те връща в миналото“, „да се събудиш до любовта на живота ти“, „да потънеш в книгата, която четеш“, „да се срещнеш с най-стария си приятел“ и т.н.

Богатият набор от 500 идеи и предложения, които могат да ни дарят щастие, е сполучливо съчетан с 500 илюстрации. Те ни карат да се усмихваме, но и да размишляваме какво е щастието, къде да го търсим, как да го приемаме и какво да правим, когато ни връхлети.

Отношението между човек и човек

Коя е същността на нашия Бог? Борбата за свобода. Сред непрогледния мрак се възкачва една огнена линия, която бележи хода на Невидимия. Какъв е нашият дълг? Да се изкачваме по тази кървава линия редом с него.

Добро е онова, което се стреми нагоре и помага на Бог да се изкачва. Лошо е онова, което влече надолу и пречи на Бог да се изкачва.

Всички добродетели и пороци сега придобиват нова стойност, освобождават се от мига и пръстта, съществуват в човека, преди и след човека, абсолютни и вечни.

Защото същността на нашата етика не е спасението на човека, който се променя във времето и пространството, а спасението на Бога, на този постоянен и неизменен ритъм, който воюва за свобода сред всевъзможните и изменчиви човешки образи и приключения.

Жалки същества сме ние хората, малодушни, дребни и нищожни. Но една същност, по-висша от самите нас, безмилостно ни тласка нагоре.

От човешката кал избликват божествени песни, велики идеи, неистови любови – несекващ щурм, мистериозен, без начало и край, отвъд всяка цел.

Буца кал е човечеството, буца кал е всеки един от нас. Какъв е нашият дълг? Да се борим за малкото цвете, което ще разцъфне върху торището на плътта и ума.

Бори се да създадеш от нещата Бог, бори се да го създадеш от плътта, глада и страха, от добродетелта и греха.

Не тръгва ли светлината от една звезда, не се ли разлива, не пътешества ли безсмъртна из черната вечност? Звездата умира, но светлината й – никога. Викът на свободата – също.

Бори се да сътвориш от нетрайната среща на противоположните сили, която представлява твоето съществуване, най-безсмъртното нещо, което е по силите на смъртните в този свят: един Вик. Веднъж изоставил в пръстта тялото, което го излъчва, този Вик се отправя на път и се труди във Вечността.

Една неистова любов пронизва Вселената. Като ефира е тя: по-твърда от стоманата, по-мека от въздуха. Разтваря и пронизва всичко, което бяга и се изплъзва. Не спира да си отдъхне върху горещата подробност, не става робиня на любимото тяло. Това е воюващата любов. Зад раменете на любимия тя вижда, че хората се люшкат и бучат като вълни, че животните и растенията се сливат и умират, че Бог е в опасност и вика: „Спаси ме!“

Любов ли? Как иначе да наречем онзи порив, който урочасва материята, но мигом бива омагьосан от нея и желае да остави върху й своя отпечатък? Съзре ли тялото, Любовта желае да проникне в него, да се слее със скрития в него любовен вик, да станат едно, да изчезнат, да станат безсмъртни чрез сина.

Любовта се приближава до душата и иска да се съчетае с нея, да няма повече „аз“ и „ти“. Подухва над човешката маса и съкрушавайки съпротивата на ума и тялото, иска да слее всички свои дихания – да станат бурен вятър и да повдигнат земята.

В най-критичните моменти Любовта сграбчва хората и ги слива насила, врагове и приятели, добри или лоши. Тя е по-висше от тях дихание, независимо от желанията и делата им. Тя е дъхът на Бог, диханието му над земята!

Спуска се сред хората, както пожелае. Като танц, като любов, като глад, като религия, като кръвопролитие. Без да ни пита.

И в тези решителни мигове Бог се опитва да омеси плътта и умовете в нощвите на земята, да метне тестото в безмилостния вихър на собственото си въртене и да му придаде лице. Своето собствено лице.

Не се отвръща с погнуса, не се отчайва от мътните глинени вътрешности. Работи, напредва, разяжда плътта, хваща се за стомаха, за сърцето, за фалоса, за ума на човека.

Не прилича на онзи благодушен глава на семейството, който раздава поравно на децата си хляб и ум. Неправдата, Жестокостта, Копнежът и Гладът са четирите кобили, които влачат колесницата му по грапавата повърхност на земята.

Бог не може да бъде изваяното щастие, охолство и слава, той е изваян от срам, глад и сълзи. Във всеки критичен момент една кохорта от хора богоносци рискува и воюва най-отпред, поемайки цялата отговорност за битката.

В предишните столетия цивилизациите се създаваха и божествата се освобождаваха от жреци, царе, велможи и бюргери.

Днешният бог е работник, освирепял от умора, гняв и глад. Той мирише на тютюн, вино и пот. Ругае, гладува, ражда деца, не може да заспи, изпълва с виковете си всяка педя земя и заплашва.

Вятърът променя посоката си и ние вдишваме една нова пролет, натежала от семена. Кой вика? Ние, хората викаме. Живите, мъртвите и неродените. Миг след това страхът пак ни смазва и замлъкваме.

Склонни сме да забравяме – от леност, от малодушие или по навик. Но онзи Вик внезапно пронизва дълбините ни отново, подобно на орел. Не можем да избягаме, защото той не идва отвън, не идва отдалече. Самото ни сърце е неговото обиталище.

– Изгори дома си! – крещи Бог. – Аз идвам! Не може да приеме онзи, който има дом. Изгори идеите си, зачеркни мислите си! Не може да ме намери онзи, който е открил решението. А обичам гладните, неспокойните и скитниците. Те непрестанно мислят за глада, за бунта и за безкрайния път – за Мене! Аз идвам! Напусни жена си, напусни децата и идеите си и ме последвай. Аз съм великият Скитник. Последвай ме! Издигни се над радостта и мъката, над мира, справедливостта и добродетелта! Право напред! Стъпчи в нозете си тези идоли, стъпчи ги, аз не се побирам в тях! Стъпчи дори и себе си, за да отмина и продължа нататък!

Огънят! Ето кой е големият ни дълг днес, сред този лишен от морал и надежда хаос.

На война срещу неверниците! Доволните, ситите, яловите – те са неверниците.

Омразата ни е безкомпромисна, защото знае, че обслужва любовта по-добре и по-дълбоко от бездиханната филантропска обич.

Ние мразим и се приспособяваме, ние сме сурови и несправедливи. Обладани от неспокойство и вяра, ние се стремим към невъзможното – подобно на влюбените.

Огън – за да бъде пречистена земята! За да зейне още по-страховито бездната между добро и зло, да се умножи неправдата, да се спусне гладът и да изстърже стомасите ни – в противен случай няма да се спасим.

Днешният исторически момент е повратен и войнстващ, старият свят рухва, новият още не се е родил. Днес не е време за равновесие. Благородството компромисът, мирът и обичта днес не са градивни добродетели.

Ние се носим в една страховита атака, надминаваме враговете си, надминаваме мудните си приятели, рискуваме насред хаоса, задушаваме се. Не се побираме в старите надежди и добродетели, в старите теории и практики.

Духа вятърът на разрухата. Той е днешният полъх на нашия Бог – нека го следваме. Вятърът на разрухата е първото танцувално изстъпление на творческото преобръщане. Той духа над глави и градове, руши идеи и здания, прелита над пустините и крещи: „Бъдете готови! На война! На война!“.

Такова е нашето време, добро или лошо, красиво или грозно, богато или бедно – не сме го изипрали ние. Такова е нашето време – въздухът, който дишаме, калта, която ни е дадена, огънят, хлябът, духът!

Нека приемем геройски необходимостта. Жребият на войната се е паднал на нас – нека препашем здраво кръста си, нека въоръжим тялото, сърцето и ума си! Нека заемем мястото си в строя!

Войната е законният владетел на нашето време. Единствено войнът днес е добронамерен и съвършен човек. Защото, верен на великия полъх на времето, рушейки, мразейки и желаейки, той е единственият, който следва днешните повели на нашия Бог.

Към книгата

Причините да останеш жив

Светът

Светът все повече и повече бива проектиран така, че да ни депресира. Щастието не е много добро за икономиката. Ако бяхме щастливи с това, което имахме, защо щяхме да се нуждаем от повече?

Как се продава овлажняващ крем против стареене? Като накараш някого да се тревожи за остаряването.

Как подтикват хората да гласуват за определена политическа партия? Карат ги да се тревожат за имиграцията.

Как ги подтикваш да плащат за застраховки? Като ги караш да се тревожат за всичко.

Как ги подтикваш да се подложат на пластична операция? Като подчертаеш физическите им недостатъци.

Как ги подтикваш да гледаш телевизионно предаване? Като ги караш да се тревожат, че ще изпуснат нещо, което другите ще гледат.

Как ги подтикваш да си купят нов смартфон? Като ги накараш да се почувстват така, все едно изостават от другите.

Това да си спокоен се превръща в нещо като революционна постъпка. Да си щастлив със собственото си ненадградено съществуване. Да се чувстваме удобно с разпиляната си човешка същност не би било хубаво за бизнеса.

Въпреки това нямаме друг свят, в който да живеем. И всъщност, когато наистина се вгледаме по-внимателно, ще видим, че светът на вещите и рекламата в действителност не е животът. Животът – това са другите неща. Животът е това, което остава щом махнеш настрана целия този боклук или поне за малко му обърнеш гръб.

Животът са хората, които те обичат. Никой никога няма да избере да остане жив заради един iPhone. Хората, които се свързваме чрез него – те са, които са от значение.

И веднъж щом започнем да се възстановяваме и да живеем наново, го правим с нов поглед. Нещата стават по-ясни и осъзнаваме неща, които по-рано не сме осъзнавали.

Ядрени гъби

Така и не предвидих двойния удар на тревожността и депресията, преди да се стовари върху мен, когато бях на двадесет и четири. Но трябваше да го предвидя. Предупредителните знаци бяха налице. Моментите на отчаяние като тийнеджър. Постоянното тревожене за всичко. Смятам, че имаше много предупредителни знаци, докато бях студент в университета в Хъл. Проблемът с предупредителните знаци обаче е, че не можем да се спрем само на миналото, не и на бъдещето, и ако нещо не се е случило в действителност, трудно е да се каже дали ще се случи.

Преимуществото на това да си имал депресия е, че знаеш какво да търсиш. Докато бях в университета имаше много за забелязване, но и така не му обръщах внимание.

Често се взирах в пространството, докато седях на пети етаж в университетската библиотека и си представях с някакъв мрачен ужас, че виждам на хоризонта ядрени гъби. Понякога се чувствах малко странно. Размит по краищата, все едно бях ходеща акварелна рисунка. И определено имах нужда да пия доста алкохол.

Също така бях преживял паническа атака, макар и не с мащаба на тези, които щяха да последват. Ето какво се случи.
В рамките на двойната ми специалност „Английски език и история“ записах курс по история на изкуството. Макар и по онова време да не го осъзнавах, това означаваше, че в определен момент от семестъра ще трябва да изнеса презентация върху някое движение в изкуството (избрах кубизъм).

Звучи като нищо работа., но аз се ужасявах от това толкова, колкото и вие бихте се ужасили от каквото и да е друго. Винаги се бях страхувал да изляза на сцена и да говоря пред хора. Но това бе нещо друго. Просто не можех да се примиря с идеята, че трябва да застана пред една цяла стая за семинари с двадесет или тридесет човека и да им говоря в продължение на двадесет минути. Хора, които щяха да мислят за мен, да се съсредоточат върху мен и да слушат думите, излизащи от устата ми.

– На всеки се случва да бъде нервен – каза майка ми по телефона. – Нищо работа е това. И колкото повече наближава, толкова по-скоро ще свърши.

Но какво знаеше тя?

Така де, ами ако ми текнеше кръв от носа? Ами ако изобщо не можех да говоря? Ами ако се напикаех? Имах и други колебания. Как се произнася „Пикабия“? Да използвам ли френски език, когато изрека наименованието на картината „Натюрморт“ на Жорж Брак?

В продължение на пет седмици не можех да се насладя на нищо, защото това нещо наближаваше, а не можеше да не се явя, защото трябваше да бъде оценено като част от работата ми по време на курса. Особено много ме тревожеше факта, че думите, които щях да чета трябваше да съответстват с представянето на слайдовете. Ами ако добавям слайдове с главата надолу? Ами ако говорех за „Портрет на Пикасо“ на Хуан Грис, а в същото време показвах картина на Пикасо? Броят на кошмарните възможности изглеждаше безкраен.

Денят дойде. Вторник, 17 март 1997 г. Изглеждаше като един от толкова многото други сиви дни в Хъл. Но не беше. Външността беше измамна. Във въздуха витаеше заплаха. Всичко, дори мебелите в студентската ни къща – приличаше на тайно оръжие в невидима война, водена срещу мен. По същото време четях „Дракула“ за курса ми по готическа литература, което също не ми помагаше. (Потънал съм в море от недоумение. Колебая се, страхувам се, идват ми наум странни неща, които не смея да призная пред собствената си душа).

– Винаги можеш да се престориш на болен – каза новата ми приятелка и бъдеща съпруга Андреа.
– Не мога. Ще се оценява. Ще се оценява!
– Боже, Мат, успокой се. Превърнал си това в нещо което не е.

След това отидох до аптеката, купих си кутия „Натракалм“ и изпих колкото успях от всичките двадесет и четири таблетки.(Мисля, шестнадесет. Два блистера. Имаха вкус на трева и тебешир.) Почаках да почувствам обещаното спокойствие.

Само че не се появи спокойствие. Появи се сърбеж. А после и обрив…

Почувствах силата на времето. Силата му като нещо непоклатимо.

– Спри – прошепнах. Но времето не спира. Дори да го помолиш учтиво.

И после я изнесох. Изнесох презентацията. Заеквах. Звучах немощно като есенен лист, обърках слайдовете няколко пъти и не успях да кажа нищо повече от това, което имах написано пред себе си с най-хубавия ми почерк. Хората не се смяха на обрива ми. Просто изглеждаха дълбоко смутени.

По средата на презентацията се откъснах от себе си. Преживях дереализация. Нишката, която придържаше онова усещане за идентичност, усещането да бъда себе си, се скъса и отлетя като балон с хелий. Това, предполагам е типичен пример за извън телесно преживяване…

Да се паникьосаш без причина – това е лудост. Да се паникьосаш с причина – това е нормалност. Все още бях от правилната страна на линията.

Винаги ни е трудно да видим бъдещето в настоящето, дори когато е точно пред очите ни.

Към книгата

През Юни 2018 добавихме за продажба следните книги:

Нови книги в категория „Личностно развитие“

Нови книги в категория „Професионално развитие“

Нови книги в категория „Свободно време“

Класацията „Топ 10 на бестселърите за Юни 2018″ включва следните най-купувани книги от нашите клиенти:

1. Богат татко, беден татко
2. Предвидими резултати в непредвидими времена
3. Фън Шуей. Как да се прочистим от лошите енергии и се обградим с повече радост и хармония
4. Пътят на Вълка. Пряка линия на продажби
5. На първо място в Google 2017
6. Бъди господар на живота си
7. Щастието като цел
8. 10 природни лекарства, които могат да спасят живота ви
9. Как да увеличим благосъстоянието и успеха си
10. Творческа визуализация. Използвайте силата на въображението, за да осъществите своите желания

Това, което е очевидно за вас не е очевидно за другите

На 29 юли 2002 г. започнах работа в компанията „Что делать Консалт“, с която обвързах живота си по-нататък. Там, както и повечето ми познати, се оказах случайно. След като завърших ВУЗ, търсех работа по специалността си и се явих на интервю за позицията „сервизен инженер“. Служителите по подбор на персонала по някакъв магичен начин видяха в мен талант за водене на преговори и ме увериха, че ще ме учат на това. Така се оказах тук.

Искам веднага да обърна внимание на следните аспекти.

Не бях работил нито ден и всичките ми знания до този момент бяха като на Том Соейр. Не зная защо видяха в мен талант за продажби, тъй като никога не бях работил с клиенти.

До този момент бях изкарал четири години в армията, където до някаква степен бях изолиран от развиващия се социализъм, заради което понякога се чувствах като дивак.

Тогава за мен Москва не беше град на възможностите, а място, в което имаше работа, докато намирането на работа в моя роден град бе крайно трудно.

Ето го и него – първия ми работен ден. Първият ми ръководител – Н.А. ми дава задача да отида при клиент в другия край на Москва, диск с запис на демо версията на програмата на „КонсултантПлюс“ и някакви инструкции, за които забравих в момента, в който влязох в метрото.

Според мен преговорите минаха отлично. Никой не ме изгони на прага, не ми се развикаха, изслушаха ме, вежливо ми казаха, че може би някой ден информацията ми ще им потрябва и ме изпроводиха.

От Н.А. изпитах известен страх, не знаех какво да очаквам от нея. Щом ме видя, тя ми каза:

– Попълни си отчета. След половин час ела да го предадеш.

Какъв отчет? Къде да го предам? Как да го попълня?

Тази ситуация не ми харесваше. А да попитам, по някаква причина се срамувах, защото никого не познавах, а и никой не идваше да се запознае с мен. Хората наоколо се занимаваха със своите задачи. Така си и седях като истукан, гледайки в мигащия екран на монитора. Отвратително усещане.

Двама от колегите, с които седяхме в една стая, си говореха и с края на ухото си подслушах разговора им и един от тях каза: „След пет минути съм при Н.А. и трябва да попълня отчета.“

Извади клиентската заявка, обърна я и започна да попълва празните полета. Ах, ето какво било! Извадих своя лист, обърнах го и започнах внимателно да изучавам съдържанието му, попълвайки нещата, които разбирах. Но какво е „Сегмент: БДЖ, КМ, КГС, К.С., М. Гар“, така и не се досетих.

Криво-ляво, пъшкайки след час и половина се замъкнах при Н.А. и започнах да й предавам наполовина попълнения отчет:

– Защо не даде сметката на клиента, щом като е възникнал интерес към нас“ – попита ме тя.

Какво да отговоря? Че не знаех за необходимостта да давам на клиента сметка и за първи път чувам за това? Че нямам никаква идея какво е това „сметка“ и как „се дава“? Че това е първият ми работен ден и мога да се надявам, че ще ме третират като новобранец? Че не искам да изглеждам тъп в същия този първи работен ден и затова не признавам пред Н.А., че хал хабер си нямам за какво става дума?

Без да дочака отговор, Н.А. викна един от отраканите служители:

– Вацлав, помогни на новия да даде сметката!“

Вацлав, без много да му мисли, бързо направи нещо, звънна на някого, разбра номера на сметката, щракна на калкулатора. След пет минути имах свежо принтирана сметка. Какво да правя с нея оттук нататък не знаех, защото думите „да дам на клиента сметката“ не образуваха логическа последователност в главата ми. Поотделно знаех кои са клиентите, както и какво е „сметка“. Разбирах какво значи глаголът „да дам“. Но словосъчетанието „да дам на клиента сметката“ не се вписваше в рамките. Интуицията в този момент ми изневеряваше, а се страхувах да попитам, за да ме помислят за „особен“. Не знаех какво да правя.

Минаващата покрай мен Н.А попита:

– Е, изпрати ли сметката?

– Не – отговорих аз – не съм я изпратил.

– Его го факса – каза Н.А. Иди и бързо я изпрати.

Усещах, че ръководителят ми се дразни.

Сигурно доста хора, докато четат всичко това, си мислят, че съм семпъл човек. А аз си мисля, че и вие не сте родени с умението да изпращате факсове. През 2002 г. аз не можех. След триминутен престой над странната машина, носеща името „факс“, че това не е само първият, но и последният ми работен ден. Сега още малко ще се помотая и ще ме уволнят. Също така разбрах, че сметката трябва да стигне до клиента, затова се облякох и тръгнах към другия край на Москва.

Клиентката бе учудена, когато ме видя за втори път този ден, аз й се усмихнах, подадох й сметката и казах:

– Ръководителят ми ме помоли да ви предам сметката, тъй като проявихте интерес към нашите услуги. Заповядайте.

– Максим, но защо бихте толкова път? Можехте да ми я изпратите по факса.

– Реших да го направя лично. Стори ми се, че така е по-добре – отговорих аз и си тръгнах.

В офиса вече ме издирваха, от Н.А. получих конско за това, че без предупреждение съм отишъл при клиент. Но тъй като вече осъзнавах, че това е последният ми работен ден и няма от какво да се страхувам, без капка свян й заявих, че не знам как се изпращат факсове, но задачата по даване на сметката е изпълнена. На това получих логичния отговор:

– Толкова ли е трудно да попиташ?

Отговорих с „да“, защото не съм свикнал да тичам и да питам, не съм свикнал всеки да е оставен да се оправя сам, не съм свикнал да се досещам за едни или други неща. Че не знам къде е отчетът, как се попълва и кога се предава. Не знам какво е това „сметка“, как се дава, за какво. В кои моменти на кого да звъня, за да получа номера на сметката. Какво е това факс и как се изпраща.

Разбрахме се с Н.А., че ще я питам за всичко, което не разбирам и че тя ще ми обяснява всичко, но само след като я попитам. И че съм длъжен да науча това. Че това не е армията, където мислят вместо теб, а ти си само изпълнител.
Спомням си вечерта след първия си работен ден.

Пътувах с електричката, гледах прелитащите дървета през прозореца и си мислех: ако някога стана ръководител, никога няма да карам подчинените си да се чувстват така, както се аз чувствах днес – объркани, изплашени, пълни балъци.

През тези два часа се появи и първата ми работна татуировка: „Това, което е очевидно за мен, не е очевидно за другите“

Впоследствие тя стана Правило №1 в стила ми на ръководител. Между другото, помага и при работата с клиенти.

Винаги подхождам с внимание към всеки млад кандидат за работа, служител или стажант и работя с него като наставник. В първите дни и седмици му казвам как работим, по какви правила, какви резултати постигаме, към кого и по какви въпроси може да се обръща и така нататък.Всичко това се случва по моя инициатива, не чакам човекът сам да попадне в неудобна ситуация. Помня как се чувствах, когато бях назначен на моята първа работа.

И на всички оплаквания от ръководители, които се тръшкат по повод на това, че служителите им са слаби и несъобразителни, винаги отговарях с въпроси: „Ти каза ли му, че така трябва? Учил ли си го?“. А те ми отговарят: „Но това е елементарно!“

А аз винаги казвам едно и също: „Това, което е очевидно за мен, не е очевидно за другите.“

Това правило е много важно за ръководители на всяко едно ниво и то е винаги с мен.

Към книгата

Облакът

„Ако почтеността носеше печалба, всички щяха да бъдат почтени.“ – Томас Мор.

На 8 февруари 2017 г. Райнс Прайбъс, началник на кабинета на Тръмп, ме покани в Белия дом да се срещна с него в кабинета му – голяма стая със заседателна зала и камина, с изглед към изпълнителния офис на Айзенхауер. Това беше същата стая, в която се намирах преди тринадесет години с вицепрезидента Дик Чейни, за да чуя неговото мнение, че хиляди биха загинали, ако Министерството на правосъдието не промени становището си за законното електронно наблюдение. Същата стая, в която стоях до полунощ по-късно същата седмица през 2004 г., след неприятната ситуация край болничното легло на Джон Ашкрофт.

Тук бях по повод на вечерята ми с президента Тръмп и защото Прайбъс искаше да разбере, а аз исках да обясня, какви трябва да бъдат правилните отношения между ФБР и Белия дом. Прайбъс никога не беше работил с президентската администрация и проявяваше искрен интерес да получи вярна представа за тях.

Към този момент си бях взаимодействал с двама други началници на кабинета в Белия дом. Най-паметното и неприятно преживяване беше надпреварата към болницата с Анди Кард по време на администрацията на Буш. Като директор на ФБР при управлението на Обама най-добре бях опознал началника на неговия кабинет. Денис Макдоноу беше изключително разбран, сериозен и в същото време твърд човек.

Началниците на канцелария, както и всички останали хора, се различават помежду си като личности и като лидерски качества. Общото при всички тях е непрекъснатото лишаване от сън, тъй като се опитват да ръководят ефикасното функциониране на Белия дом и да въведат известен порядък в това, което и в най-добрите моменти може да бъде хаотична организация. Нито един президент в нашата история, разбира се не можеше да се мери с Доналд Тръмп, който донесе собствените си умения, предизвикателства и неповторим по рода си хаос.

Не познавах добре Прайбъс. Той често изглеждаше едновременно объркан и раздразнен, като не беше трудно човек да си представи защо. Управляването на Белия дом по време на Тръмп беше трудна задача дори за опитен мениджър, какъвто Прайбъс не беше. Бивш председател на Националния комитет на републиканската партия, а преди това адвокат в Уисконсин, Прайбъс никога не беше работил във федералното правителство. Как би могъл човек като него – както и всеки друг впрочем – да се справи с някого като Доналд Тръмп? Нямам никаква представа. По всичко личеше обаче, че Прайбъс опитваше.

Срещата ни продължи двадесетина минути, беше приятна и обхвана най-различни поверителни теми както и начини, по които ФБР и Министерството на правосъдието трябва да си взаимодействат с Белия дом. Когато привършихме, той ме попита дали искам да се срещна с президента. Ироничното в случая беше, че въпросът му слагаше кръст на цялата идея на нашата среща. Току що бях свършил да обяснявам колко важно е Белият дом да следва правилото да се обръща към министерството на правосъдието, ако желае да контактува с ФБР, освен в неотложни случаи, свързани с националната сигурност и с обсъждане на политиката на Съвета по национална сигурност – като криптирането – в което ФБР беше ключов участник. Темата на разговора беше, че ФБР трябва да се държи на разстояние. Прайбъс каза, че разбира и веднага след това пожела да ме привлече още по-близо.

След последния ми сблъсък нова среща с президента не беше сред челните места в списъка ми с приоритети. Затова казах не – благодаря, но няма нужда. Добавих, че президентът със сигурност е твърде зает. Той отново попита. Аз отново отказах.

Прайбъс обаче каза:

– Седни, сигурен съм, че за него ще бъде удоволствие да те види. Нека проверя дали е в Овалния кабинет.
Той извървя по коридора краткото разстояние до Овалния кабинет и след малко се върна.

– За него ще бъде удоволствие да те види – каза Прайбъс.

– Чудесно – отговорих, без да се усмихвам.

Когато двамата влязохме в Овалния кабинет, президентът разговаряше с Шон Спасър, прессекретар на Белия дом, който си тръгна малко след като се появихме. Макар че това не беше първият път, в който го виждах в новия му кабинет. Стори ми се, че не се чувства удобно. Беше седнал близо до известното бюро „Резълкот“, опрял ръце на него. В резултат на това големия дървен плот го разделяше от всеки посетител.

По време на десетките ми срещи в този кабинет с Буш и Обама не си спомням да съм ги виждал седнали зад бюрото. Те предпочитаха да седят на кресло до камината и провеждаха срещите си в по-открита и неофициална обстановка. Това ми се струваше разумно. Колкото и трудно е да накараш хората да се отпуснат и да говорят спокойно с един президент, вероятността е много по-голяма в зоната за сядане, където може да се преструваме, че сме приятели, събрани около масичката за кафе. Там президентът може да опита да бъде част от групата и да предразположи останалите да му казват истината. Когато обаче е седнал на трон, защитен от голямо дървено препятствие, както обикновено правеше Тръмп при срещите ми с него, това още повече увеличава официалността на Овалния кабинет и вероятността да получи цялата истина, рязко намалява.

Забелязах освен това, че президентът Тръмп беше сменил завесите, които сега бяха яркозелени. По-късно научих, че те са били завесите на Бил Клинтън. Имайки предвид публично изразеното мнение на Тръмп за бившия президент и за неговата съпруга, която беше претендент за президентския пост, това ми се стори странно хрумване. Пресата съобщи по-късно, че Тръмп сменил завесите на Клинтън със собствена златиста версия.

Президентът ме поздрави и аз седнах на малък дървен стол, при което коленете ми опираха бюрото му. Прайбъс се опита да насочи разговора към темата за така нареченото руско досие, което вече бяхме обсъждали няколко пъти. Не съм сигурен защо направи това, но този път президентът не прояви интерес към обсъждане на тази тема. Вместо това, седнал зад бюрото, използвано някога от Кенеди и Рейгън, Тръмп се впусна в един от неговите подобни на словесен обстрел накъсани монолози. Този път във фокуса на вниманието му беше телевизионното му интервю, което беше дал на Бил О’Райли по Фокс Нюз преди няколко дни. Излъчването му беше съвпаднало по време с предварителните срещи на Супер Бол. По време на интервюто О’Райли настойчиво държал да разбере дали президентът Тръмп „уважава“ руския президент Путин:

– Да, уважавам го – беше отговорил Тръмп – но аз уважавам много хора. Това не значи, че ще се разбирам с него.

– Но той е убиец – казал О’Рейли. Путин е убиец.

– Има много убийци. И ние имаме много убийци – беше заявил Тръмп. Какво си мислите? Че нашата страна е безпогрешна?

Към книгата

Двата генома в нас

Докато учените продължават да анализират в детайли какво всъщност се случва в нашите черва, едно вече е напълно ясно: ние се нуждаем от изобилна и разнообразна популация от бактерии, за да може организмът ни да функционира нормално. От какво значение за нас са микроорганизмите в тялото ни?

Д-р Фасано ми обръща внимание, че човешкият организъм има около 25 000 гена. Което е направо жалка работа, като се има предвид, че при червеите те са над три пъти повече. Пшеницата, която съдържа глутен, има над 150 000 гена! Тогава как така – въпреки относително незадоволителния брой гени – ние сме по-сложно устроени в сравнение с хляба или ръжта? Отговорът е, че сме събирателно от два генома.

Първият е човешкият геном, който всички познаваме – ДНК веригата, наръчното ръководство за изграждане и поддържане на организмите, които сме. Вторият геном е комбинираният генетичен материал от бактериите, които обитават в нашите тела.

Оказва се, че тези два генома – нашите и тези на бактериите в нас – действат в тайно споразумение, изпращайки си сигнали един на друг и по този начин дърпат конците на шоуто, което се разиграва във всеки от нас.

Така че, докато нашите батерии вършат немаловажния, но и къртовски труд да държат вързани злосторниците в червата и спомагат за нашето храносмилане, като ни улесняват с несмилаеми въглехидрати (фибрите) и извличането на полезните за нас витамини, то те също действат и на по-горно ниво.

Вторият геном, основаващ се на бактериите в нас, направлява имунната система как да реагира, когато е атакувана: в критичните ситуации и как овладява възпалителния процес в норма и не му позволява да се разпространи, както пишат в книгата си съпрузите Джъстин и Ерика Соненберг – изследователи на микробиомата в Станфорд.

Ние – човешките ни гени и нашите микроби/бактериите – са горе-долу връстници на самото сътворение на света.

Първите три години в живота ни са решаващ период за симбиозата между геномите на човека и бактериите – пишат Соненберг. Ако ние обаче не се държим подобаващо с нашите бактерии, ако сме подложени на инфекции и вземаме антибиотици или пък не приемаме достатъчно фибри, можем да свършим с нашествие от бактерии. Така важните уроци нямат да бъдат преподадени. Нашите бактерии ще накарат имунната ни система да действа да действа свръх активно и да хвърли в бой цялото си въоръжение – унищожителните сили на възпалението, причинявайки автоимунно заболяване. Нито едно изследване не е установило категорично, че употребата на антибиотици води до автоимунни заболявания, но съществуват доказателства, че нашата микробином може да ни предпази от такива заболявания.

Взаимовръзката обаче не стига далеч от автоимунните заболявания. „Изследванията през последното десетилетие показаха, че бактериите в нашите черва са свързани с всички аспекти на нашето здраве“ – каза ми Ерика Соненберг.

„Те не само определят настройките на имунната система, но също така силата и темпото на имунния отговор срещу вредители като вирусите, например, имат връзка с нашия метаболизъм, помагайки на тялото да прецени дали да изгори или да трупа запас от излишни калории. Наскоро беше установена връзката им с централната нервна система – потенциално те влияят на нашите настроения и поведение. Бактериите в много аспекти – допълва Ерика Соненберг промениха разбирането на изследователите в биомедицината за нашето тяло. Те вече го разглеждат не като единно цяло, а като съставен организъм, или като ходеща екосистема, състояща се от човешки клетки и клетки на бактерии.“

Здравият микробином е централен играч в нашия организъм, какъвто е и всеки „истински орган“ – казва д-р Александър Коран, гастроентеролог и доцент в Медицинското училище на университета в Минесота. „Микробиомът има основна функция в метаболизма. Той е на второ място след черния дроб по производство на химически вещества за нашия организъм и влияе на цялото тяло, включително и на мозъка“ – твърди д-р Коран.

Всеки от нас носи тези гени, които ни излагат на потенциален риск от различни заболявания. Дали ще се разболеем или не, зависи от това как се проявяват тези гени.

„Микробиомът е един от най-влиятелните фактори за оказване върху нас от страна на околната страна за промяна на нашите гени и дали от потенциален проблем те ще прераснат в нещо реално не може да се каже“ – казва д-р Фасано. „С други думи това е нещото, което отключва или потиска болестта. Тук говорим за автоимунни заболявания – продължава той – но може да се развие дори рак или неврогенеративни болести като болестта на Алцхаймер и други подобни.“

Независимо от нововъзникващите науки, които евентуално биха могли д обяснят възстановяването на сина ми Шепърд от артрита, ние все още не можем да знаем със сигурност какво точно му е помогнало. За по-обстоен поглед вижте приложение 1 в книгата ми за доказаното въздействие на омега-3 мастните киселини и пробиотиците, които давахме на Шепърд.

Семейството ми обаче е убедено, че всичко се дължи на диетата на Шар и предписания от нея режим. Направо се чудим откъде извадихме този късмет сестра ми да познава човек, който познава Шар. И в това, че тя беше толкова добра да ни помогне. Въпреки че е претоварена майка на три деца и има изтощителна професия, тя си позволи да ни отдели време, с каквото в действителност не разполага, за да говори с нас по телефона и да отговаря на имейлите ми. Както и да ни изпрати по пощата „прах на четирите чудеса“.

Именно това е една от причините да реша да опиша случая на сина ми Шепърд, което направих за първи път в „Ню Йорк Таймс“. Не всеки има да себе си една Шар, затова и споделих всичко онова, което може би помогна на Шепърд. Двамата с Дарън често си казвахме: „Ами, ако не бяхме срещнали Шар?“

Към книгата

Метафизичните твърдения на религията са неверни

„Аз съм човек на една книга.“ – Тома Аквински

„Ние жертвахме интелекта пред Бога.“ – Игнатий Лойола

„Разумът е блудница на дявола, която не може да прави нищо, освен да клевети и вреди на всичко, което Бог казва и прави.“ – Мартин Лутер

„Гледам нагоре към звездите и съм убеден, че не ги е грижа, ако в ада ида един ден.“ – У.Х.Одън, „Любящият“

По-горе писах, че вече няма да се наложи да се изправим срещу внушителна вяра като тази на Тома Аквински или Маймонид (за разлика от сляпата вяра на хилядолетните или абсолютистки секти, от които очевидно има неограничен и безкрайно възобновяем запас).

Това е по една проста причина. Такава вяра – способна да издържи поне за известно впеме на конфронтацията с разума – сега е невъзможна. Ранните отци на вярата (те са правели всичко възможно да няма майки) са живеели във време на бездънно невежество и страх. Маймонид не включва в своя „Пътеводител на на заблудените“ онези, които сам описва като безполезни: „турските и черни номадски народи, чиято природа е като природата на немите животни“.

Тома Аквински наполовина вярва в астрологията и е убеден, че напълно оформеното клетъчно ядро на човешкото същество се съдържа във всеки отделен сперматозоид. Човек може само да съжалява, че тази истина не е била открита по-рано, та да ни бъдат спестени всички скучни и глупави лекции за сексуалното въздържание.

Свети Августин от своя страна е невеж фантазьор и поддръжник на геоцентризма: той е еднакво убеден, че Бог се интересува от незначителната му кражба на круши и че Слънцето се върти около Земята. Също така е автор и на налудничавата и жестока идея, че душите на некръстените деца отиват в така наречения „лимб“, тоест в неутралната зона между рая и ада. Можем само да гадаем колко страдания е донесла извратената теория на милиони родители католици през годините, до своята гузна и само частична ревизия от църквата в наше време. Лутер се ужасява от демоните и счита, че те са виновни за душевните недъзи. Според собствените им последователи както Мохамед, така и Исус считат, че пустинята гъмжи от джинове и зли духове.

Да си го кажем ясно. Религията идва от периода на човешката праистория, когато никой, дори великият Демокрит, който стига до заключението, че цялата материя е направена от атоми – няма и най-малка представа какво всъщност се случва. Тя идва от хлипащото, уплашено зараждане на нашия вид и е ранен опит да се посрещне неизбежната нужда от знания. Днес и най-малко образованото от децата ми знае повече за естеството на нещата от когото и да е от основателите на религията и ми се ще да мисля – макар връзката да не е напълно очевидна – че затова изглеждат толкова незаинтересувани от изпращането на човешките същества в ада.

Всички опити за помирение на вярата с науката и разума са смехотворни и обречени на неуспех именно по тези причини.. четох например за някакъв вселенски християнски събор, който в стремежа си да покаже либералните си възгледи, поканил и учени физици. Но това не променя факта, че изобщо няма нужда от подобни църкви, ако човечеството не се е бояло от атмосферните явления, мрака, болестите, слънчевите затъмнения и всички други неща, които сега са лесно обясними. И също ако не е било принуждавано да плаща под заплаха сурови санкции, умопомрачителни данъци, издигнали внушителните сгради на религията.

Вярно е, че учените понякога са религиозни и суеверни. Сър Исак Нютон например е заклет спиритист и алхимик.

Фред Хойл – астрономът от Кеймбридж, комуто принадлежи понятието за Големия взрив, е вярващ християнин. Той всъщност измисля термина за да дискредитира общоприетата днес теория за произхода на Вселената. Това е пример за гаф, дал обратен ефект и възприет от онези, срещу които е бил насочен. Нещо подобно на „тори“, „импресионист“ и „суфражетка“.

От друга страна нямам основание да вярвам, че наивното християнство на Хойл го е накарало да възприеме алтернативната хипотеза за стационарната Вселена, която днес вече е забравена.

Стивън Хокинг е атеист и когато е поканен в Рим да се срещне с покойния вече папа Йоан Павел ІІ, иска да му бъдат показани протоколите от процеса срещу Галилей. Но без притеснение допуска възможността „физиката да познае божествения замисъл“ и това изглежда също толкова безобидна метафора, както когато „Бич бойс“ пеят или аз казвам „Само Бог знае“.

Преди Чарлз Дарвин да революционизира цялата ни представа за нашия произход, а Алберт Айнщайн да стори същото за произхода на нашия космос, много учени, философи и математици възприемат позиция по подразбиране и изповядват една или друга версия на деизма. Деизмът гласи, че редът и предсказуемостта във Вселената предполагат някакъв творец, който може и да не участва така активно в човешките дела. Подобен компромис е логичен и рационален за своето време и е особено застъпен сред интелектуалците от Филаделфия и Вирджиния като Бенджамин Франклин и Томас Джеферсон, които успяват да уловят момента на кризата и да го използват, за да вградят ценностите на просвещението основополагащите документи на Съединените американски щати.

Както е казал Свети Павел, докато човек е дете, той говори и мисли като дете. Но щом порасне и съзрее, отхвърля детинските неща. Не е възможно да се определи точния момент, когато хората на науката спират с колебанията и опитите да зачоплят деистичните разлики.

Към книгата

Публикуваме нашата препоръка за три чудесни книги, с които се запознахме по-отблизо през Юли 2018 и които много ни допаднаха.

1. „45 татуировки на мениджъра. Правилата на съвременния ръководител“

„45 татуировки на мениджъра. Правилата на съвременния ръководител“ от Максим Батирев е книга с 45 конкретни и практични правила за ефективно управление на хора в съвременни условия.

Максим Батирев – един от най-добрите мениджъри на висша позиция в голяма руска компания и носител на награди – споделя своите принципи за управление на хора. Те са плод на неговия дългогодишен опит. Нарича ги „татуировки“, защото са дълбоко запечатани в съзнанието и притежават свойството никога да не избледняват, така както и татуировките остават вечни.

Може би големият принос на книгата се състои в това, че изпитаните управленски принципи на един успешен мениджър са придружени с препоръчителни действия какво следва се направи и какви са крайните резултати.

2. „Не се предавайте!“

„Не се предавайте!“ от Сузана Медоус е книга с истински истории за хора с тежки диагнози, които не спират да се борят и намират необходимите лечебни практики.

Когато синът на Сузана Медоус – Шепърд, е малък, лекарите установяват, че е тежко болен и това може да доведе до забавяне на растежа, недъгавост и дори ослепяване. Благодарение на своята воля и упоритост Сузана открива алтернативни лечебни практики, успоредно с традиционните медицински. Синът й оздравява.

Науката не е напреднала достатъчно, за да осигури нашето здраве – счита Сузана Медоус, но ако не се предаваме, имаме реалния шанс да се излекуваме. Такова е и основното послание на Сузана Медоус.

3. „Бог не е велик. Как религията отравя всичко“

„Бог не е велик. Как религията отравя всичко“ от Кристофър Хичънс е книга с авторски аргументи и тези, доказващи как религията отравя и убива – и преди, а и сега – хората, съзнанието и живота им.

Кристофър Хичинс обвинява организираните религиозни вярвания в това че са склонни към насилие, ирационална и нетолерантна омраза, фанатизъм, нетърпимост към свободната мисъл, презрение към жените и насилие към децата, че обричат хората на невежество и сляпо преклонение към бог. Авторът ги нарича „престъпления“ и счита, че някой от „организаторите“ им трябва да поеме отговорност. Той вярва в новата епоха на Просвещение, основана върху разбирането, че истинският предмет на човешкото познание е самият човек.

Една чудесна книга, подкрепена с авторски доказателства и тези, която е подходяща не само за убедените атеисти, но и за дълбоко вярващите в бог хора – това е накратко книгата „Бог не е велик. Как религията отравя всичко“ от Кристофър Хичънс.

Силата на осъзнаването

Виждала съм мощното действие на тази разграничителна способност в живота на клиентите си. Една клиентка бе маниакално самокритична и непрекъснато смяташе, че не се е представила достатъчно добре. Въпреки че имаше много успешна кариера, тя беше най-безжалостният си критик.

Веднъж, например, ми каза: „Миналата седмица трябваше да направя важна презентация – щяха да присъстват много хора, на чиито мнения наистина държа. Така че се подготвих по-старателно от обикновено и смятах, че съм се справила доста добре. След презентацията няколко души ме поздравиха. Но един каза: „Справихте се прекрасно. Но можеше да е малко по-кратичко.“ И край. През последните няколко дни мисля постоянно за това – че съм говорила твърде дълго. Събуждам се посред нощ и се тревожа по въпроса.“

Това не беше изолиран случай. Усещането, че никога не правя нещата достатъчно добре, я преследваше – в работата й, в брака й, в грижите й за децата, дори в готвенето. Измъчваше я постоянно, разваляше отношенията с близките и превръщаше и най-малкото предизвикателство в повод за самокритики и съмнения в себе си.

По-систематическото изследване я накара да осъзнае, че в основата на тази тревога се крие емоционален модел – дълбокото убеждение, че независимо колко добре прави нещо, никога няма да е достатъчно според невъзможно високите й стандарти. Това погрешно убеждение изкривяваше възприятията й и тя просто не виждаше доказателствата, че в действителност се справя много добре. И това я караше да се пришпорва прекомерно и да се лишава от житейските наслади.

Съзнаването ни помага да идентифицираме тези скрити емоционални модели и да ги изкараме на светло, за да започнем да се освобождаваме от хватката им.

Една двойка ожесточено спореше, което застрашаваше връзката им. Методът на съзнаване позволи на партньорите да открият скритите модели, които ги накараха да водят по същество един и същи спор отново и отново. Щом започнеше да се чувства несигурна в обичта в обичта на мъжа, жената ставаше изискваща. Тогава той изпитваше усещането, че тя го контролира и се отдръпваше гневно. Резултатът беше бурен скандал. Когато се вгледаха внимателно в случващото се, че разбраха, че гневното му отдръпване и нейното тревожно вкопчване бяха емоционални реакции на една символична реалност.

Постоянните им разправии всъщност нямаха нищо общо с настоящата ситуация,а бяха изцяло свързани със символичното значение на минали събития: неговият страх да не бъде контролиран и нейната свръхчувствителност към признаци на отхвърляне поради дълбокото й усещане за емоционално лишение. След като се научиха да идентифицират тези обичайни емоционални реакции още при възникването им, партньорите успяха да избегнат кавгите и започнаха да общуват по-добре.

Една жена, отдадена на медиацията, се опитвала да намали стреса от отдавнашното си усещане за откъснатост, като ходела на дълги ретрити, но докато медитирала в един ретрит, установила, че е още по-обсебена от същото това усещане. Както тя самата се изрази: „Лудостта ти те следва и по духовната пътека.“ Когато обаче се научи да вижда тези привидно плашещи емоционални реакции като обясними и временни, вече можеше да ги използва като гориво за практиката си, задълбочавайки своето състрадание към себе си и към другите.

Тази трансформация започва с пренастройване на лещите на програмираността ни, така че видим нещата по-ясно – такива, каквито са наистина. Сигурно се чудите: „Кой съм аз, ако не собственият ми обичан модел на възприемане и самоопределение?“

Този въпрос може да бъде зададен както от психологическа, така и от духовна гледна точка – процес на вътрешно откривателство, който надявам се тази книга ще предизвика.

Метафората за алхимията

„Всяко нещо трябва да се трансформира в нещо по-добро и да придобие нова съдба“ – пише Паулу Куелю в романа си „Алхимикът“

Куелю описва света като видимия аспект на Бога, докато действащите невидими духовни сили до голяма степен остават непознати за нас. Алхимията възниква, когато духовното поле влезе в контакт с материалното.

Книгата на Куелю ми подари една клиентка, която ми каза: „Напомня ми за съвместната работа.“ И наистина – алхимията е добра метафора за процеса, който възнамерявам да опиша.

Според легендите алхимиците търсели магическия философски камък, за да превръщат оловото в злато, според по-философската алхимична школа, са просто метафора за вътрешни състояния: целта на алхимиците била психологическата и духовна трансформация. Алхимиците осъзнали, че тайната, която се стремели да открият, не била във външния свят, а в душата.

Някои алхимични школи сравняват обичайното състояние на ума с въглен, а ясното съзнание – с диамант. Вероятно в материалния свят няма по-голям контраст от този между.въглена и диаманта и все пак двете представляват просто различни подредби на молекулите на въглерода. Диамантът е трансформира въглен, затова чистото съзнаван може да възникне от объркаността ни.

Но в метафората за алхимията ме интригува не златото – някаква грандиозна цел, а по-скоро акцентът върху процеса на трансформация, който то поставя.

Една клиентка – акупунктуристка, която е изучавала китайска медицина – ми каза, че „алхимия“, по-добре от всяка друга дума описва процеса на интегриране в съзнаването в работата с емоциите. „Алхимията означава да приемеш и да сложиш всичко в казана, без да отхвърляш или коригираш – да разбереш, че дори негативното е част от ученето и лечението.

Съзнаването означава да виждаш нещата такива, каквито са, без да се опитваш да ги променяш. Целта е да премахнем реакциите си спрямо смущаващите емоции, като внимаваме да не отхвърлим самите емоции. Съзнаването може да промени начина, по който възприемаме и се отнасяме емоционалните си състояния, не е задължително то да ги елиминира.

Топлината на слънчевата светлина, която разпръсква влагата в облаците – това е природна алхимия – прилича на начина, по който огънят на съзнаването стопява емоционалните облаци, скриващи вътрешната ни природа.

Резултатите от тези периоди на проницателна яснота може да са преходни и краткотрайни и да продължават до формирането на следващия емоционален облак. Но разпалването на това съзнаване отново и отново, така че да въздейства върху вътрешните облаци и да прониква и разпръсква мъглата в умовете ни, е сърцевината на практиката – практика, която можем да се научим да поддържаме.

Аз вярвам, че чрез подходящи инструменти за съзнаване всички имаме потенциал да бъдем вътрешни алхимици с естествена способност да превръщаме моментите на обърканост в проницателна яснота. Постепенно докато се упражняваме да го правим с тревожните си чувства, можем да постигнем разбиране и за техните причини.

Към книгата

Дихотомизиране на религията и науката

Моята теза в общи линии е, че новите изменения в психологията налагат една дълбока промяна в нашата философия на науката, промяна толкова обхватна, че ни позволява да приемаме основните религиозни въпроси като действителен дял от областта на научното знание (след като науката бъде предефинирана, а границите й – разширени).

Тъй като и науката, и религията твърде дълго са били разбирани в твърде тесен смисъл и са били разделяни и противопоставяни една на друга, днес те биват разглеждани като два взаимно изключващи се свята. Накратко това разделение е позволило науката от ХІХ век да стане твърде механистична, твърде позивитивистка, твърде редукционистка и твърде отдалечена на отчаяните опити на освобождаване от ценностите.

Смятало се е, че няма какво да се каже за висшите цели или за духовните ценности. Това е равностойно на твърденията, че тези ценности са изцяло извън обсега на човешкото знание, че никога не могат да бъдат опознати посредством потвърдени, валидирани методи, които биха удовлетворили интелигентните хора, подобно фактите.

Подобно схващане обрича науката да бъде просто технология, аморална и неетична технология(както ни показаха нацистките лекари). Такава наука не може да представлява нещо повече от набор от способи, методи, техники. Не може да е повече от инструмент, който може да бъде използван от всеки, бил той добър или зъл, за всякакви цели, добронамерени или злонамерени.

Тази дихотомизация на знанието и ценностите оказва патологично въздействие и върху организираната религия, откъсвайки ги от фактите, знанието и науката до такава степен, че често ги превръща в прах на научното знание. В действителност тя поражда в тях изкушението да приемат, че няма какво повече да се научи.

Но днес и в науката, и в религията (или поне в техните интелигентни и просветени представители) се случва нещо. Настъпващите промени спомагат не толкова тесногръдите учени да възприемат една много различна позиция съм религиозните въпроси, най-малкото към тези, които имат естествен, хуманистичен характер.

Би могло да се каже, че това е просто още един пример за онова, което се е случвало много често в миналото, а именно превземането на поредната територия от владенията на организираната религия.

Всяка наука някога е била част от корпуса на организираната религия, но после се е отделила, ставайки независима. Може да се каже, че сега се случва същото с ценностите, етиката, духовността, нравствеността. Те биват отвоювани от изключителното владение на институционализираните църкви и стават така да се каже „притежание“ на един нов тип учени хуманисти, които решително отхвърлят отколешната претенция на господстващите религии, че са единственият арбитър по всички въпроси, касаещи вярата и нравствеността.

Струва ми се, че мога да докажа, че отношението между религията и науката вече не е нужно да бъде така дихотомично конкурентно и че дълбоко религиозният човек, в конкретния смисъл, който ще разгледам по-нататък, трябва да се чувства обнадежден от перспективата неговите ценностни въпроси да получат по-убедителни отговори от всякой друг път.

Рано или късно трябва да преосмислим и религията, и науката.

Както винаги дихотомизацията патологизира (а патологията дихотомизира). Използвайки една от друга две взаимно свързани части на едно цяло – части, които се нуждаят една от друга, части, които наистина са „части“, а не „цялости“ – ние ги изкривяваме, разболяваме и замърсяваме. В края на краищата прави ги дори нежизненоспособни. Илюстрация на това може да се открие в завладяващия роман на Филип Уайли. Когато мъжете и жените изчезнат в два изолирани свята, и двата пола се развращават и заболяват. Става пределно ясно, че те се нуждаят един от друг, за да бъдат себе си.

Когато всичко, което може да се нарече „религиозно“ в естествен и свръхестествен смисъл на думата и бъде откъснато от науката, от знанието, от откритията, възможността за скептично изследване, потвърждаване или отхвърляне, а по този начин и за пречистване и подобряване, дихотомизираната религия, е обречена.

Религията твърди, че откровението е абсолютно, вечно, тя настоява, че владее истината, цялата истина и няма какво повече да се научи и поставя по този начин себе си в положение, което е погубило много църкви.

Подобна религия се съпротивлява срещу промяната, консервативна, анти интелектуална и антинаучна е и прави набожността и покорството недостъпни за скептичния разум. По същество тя противоречи на естествената религия.

Такава откъсната религия създава откъслечни половинчати дефиниции по всички необходими понятия. Например, понятието „вяра“ по принцип съдържа приемливи естествени смисли – както например в трудовете на Фром – в ръцете на една анти интелектуална църква се изражда в сляпо вярване, което понякога даже означава и „да вярваш в нещо, което знаеш, че не е вярно“.Вярата се превръща в безпрекословно покорство и фанатична преданост при всички случаи и на всяка цена. Такава вяра създава овце, а не хора. А основата на тази религия е деспотична и авторитарна.

Думата „сакрален“ е друг пример за патологизиране вследствие на изолация и откъсване. Ако сакралното стане изключителна компетенция на една духовническа каста и ако неговата валидност почива единствено върху свръхестествена основа, то всъщност е изтръгнато от света на природата и от човешката същност. То бива рязко противопоставяно на профанното или светското и започва да губи връзката си с тях или даже става тяхна противоположност.

Започва да се свързва с конкретни обреди и церемонии, с конкретен ден от седмицата, с конкретна сграда, с конкретен език, даже с конкретен музикален инструмент или с конкретни храни. Не прониква целия живот, а само отделни негови аспекти. Не е достояние на всички, а само на отделни хора. Вече не присъства като трайна възможност в ежедневните дела на хората, а се превръща в музеен експонат без приложимост във всекидневието.

В действителност подобна религия е принудена да отдели реалното от идеалното и да прекъсне необходимото динамично взаимодействие между тях. Тяхната динамика, двустранно въздействие и обмен на обратна информация, непрекъснатото взаимно моделиране, полезността им едно за друго, бих казал и абсолютната им потребност едно от друго, е нарушение.

Какво става после?

В историята има достатъчно доказателства как църквата произнася своите предписания за благочестие сред обстановка на експлоатация и деградация на хората, сякаш едното няма нищо общо с другото.

Развиването на този род нереалистична религия, която често се превръща в реална опора на ежедневното зло, е почти неизбежна, когато настоящата няма вътрешна и постоянна връзка с идеалното, когато раят е твърде далеч от земята, когато човешкото самоусъвършенстване става невъзможно в света, а може да бъде постигнато единствено посредством отричане от света. Както е казал Джон Дюи, „Стремежът към по-доброто произтича от вярата във възможното, я не от придържането към съществуващото.“

Това ни отвежда към другата половина на дихотомията – науката. Онова, което можем да кажем за откъснатата религия е много сходно или допълва онова, което можем да кажем за откъсната наука.

Към книгата

Желанието да се прави онова, което работи

Имаше и такова време в живота ми – когато в 5 сутринта аз бях все още буден, защото купонът от предната вечер още не беше свършил – както се случва с много студенти и нощни птици.

Дори и след като напуснах колежа и започнах да работя на пълен работен ден, аз все още се будех рано по липса на друга възможност. Въпреки че не изпитвах никаква специална привързаност към ранните сутрини или към посрещането на изгрева. Всъщност аз се стараех моите сутрини да са възможно най-кратки.

Ако трябваше да изляза на работа в 7.00 часа, аз се събуждах не по-рано от 6.30 часа. През тези 30 минути тичах из къщата , все едно гори, тъпчех се с храна, докато се обличах и сресвах и накрая се втурвах към вратата. От днешната ми гледна точка това си беше лудост – чиста лудост.

Как съм си позволявал да действам по този начин в продължение на толкова много време? Как съм пропуснал възможността да се събуждам с умисъл, с план? И единствената ми мисъл е била да оцелея.

Това е начинът по който много хора живеят и днес. Дните им започват с лудост. Да се самонараняват, събуждайки се в хаос – това за тях е просто една типична сутрин.

В другия край на спектъра има хора, които се събуждат без никакъв план и енергия. Техните сутрини се състоят в мотаене, проверка на Facebook и изгубени напразно часове. Тези хора не постигат нищо и пристигат на работа без амбиция да направят каквото и да е през деня.

Знаем, че тези хора съществуват, защото нося и двете наклонности у себе си. По едно или друго време се проявяват и двете ми същности.Човек може да попадне в този капан много лесно – да се събужда без солидно чувство зацел, смисъл или посока.

Отчайващо е да виждам как толкова голям потенциал се хвърля на вятъра – от мен самия и от други хора, особена като знам, че този проблем може да бъде решен с помощта на няколко прости стратегии. Дали сутрешната ви програма се превръща в бойно поле на вашата лудост, или се състои от няколко пропилени часа.Не, това не са начините, по които трябва да прекарвате сутрините си!

Можете да се справите по-добре. Много по-добре.

Комфортът – врагът на величието

Всеки път, когато си представям какъв би бил моят идеален (професионален) живот, съм склонен да използвам едни и същи думи, за да опиша онова, което бих искал да имам: амбиция, успех, просперитет и величие.

Може би стотиците книги за личностно развитие, които съм прочел през годините, са ми промили мозъка. Или може би в тези думи има нещо вярно, нещо, което лежи по-дълбоко от нас.

В продължение на много години активно съм преследвал тази цел – да постигна пълния си потенциал. Като фанатизиран проповедник на личностното развитие, аз открих, че величието, както и успехът, са благородни цели и са достойни за постигане.

С течение на годините ми стана ясно, че простите ежедневни навици, като например събуждането рано сутрин или тичането, са гръбнакът на величието, което търся. Проблемът е, че не всеки ден аз преследвам величието. Вместо това оказва се, аз си търся най-удобното място за почивка.

Въпреки успеха си, често пъти се виждам как се опитвам да избегна тежката работа, да отложа трудностите и да елиминирам всичко, което може да ме накара да се чувствам некомфортно. Комфортът е пристрастяващ. Много е лесно да бъде постигнат навсякъде.

Всичко, което ни се продава, предлага или размахва под носа е просто друг, по нов инструмент, притурка или джаджа, предназначен да направи живота ни по-лесен. И по-удобен. Или вместо това искате животът ви да бъде по-смислен и съществуването ви да е пример за величие?

За моя собствена употреба аз съм формулирал величието като активен стремеж към реализация на моя потенциал. Величието не е крайна цел. То е процес, продължителна битка и ежедневна борба.

Можете да постигнете величие, като достигнете най-доброто и най-висшето у себе си. Не става въпрос как ви възприемат другите, а за това как вие решавате да живеете живота си – всяка сутрин, когато слънцето изгрее. И после – през целия ден.

Ърл Найтингейл , известен като бащата на модерното от движение за личностно развитие, дефинира успеха като „постепенно осъществяване на достоен идеал“. С други думи ако активно и последователно работите за постигането на вдъхновяващи и предизвикателни цели, които ви тласкат към реализацията на собствения ви потенциал, то вие сте успешни и живеете велик живот…

Може би именно комфортът ни разсейва най-ефикасно и определено е враг на величието ни в днешния свят. Нищо друго няма да ви накара да се откажете по-бързо, да сдадете гарда по-лесно и да изгубите фокус с такава лекота, както ще го направи комфортът.

Мозъкът има склонност да се стреми към комфорт, традиция и еднаквост, ето защо и навиците ни са толкова мощни и така автоматизирани.

Трябва следователно да се поработи здраво върху преодоляването на естествената човешка склонност и избягването на комфорт, който в крайна сметка спира вашето израстване. Комфортът работи активно против вас.

Яденето на мазни храни, употребата на алкохол, заемането на пари, стоенето до късно и гледането на телевизия, избягването на неудобни социални взаимоотношения, са пример за нашето естествено желание да се върви по най-лесния път, вместо по най-правилния.

Имате избор. Алтернативите на горните примери не са толкова секси. Точно това ги прави толкова непривлекателни в краткосрочен план и толкова могъщи в продължение на целия ви живот…

Можете да засилите способността си да се преборвате и преодолявате препятствия. Ще свършите много повече работа, като сте по-продуктивни и по-успешни, насочвайки се към изграждането на система от действия.. Ежедневното извършване на малки неща в много различни области довежда в крайна сметка до значителен растеж в дългосрочен план.

В контекста на превръщането ви в ранобуден човек, връзката е очевидна: да, в началото ставането рано ще е болезнено за вас. Няма да се опитвам да ви заблудя и да го представя като нещо, което е много лесно за изпълнение, защото вероятно именно тогава ще се опитате да се откажете.

Не правете това. Онова, което е болезнено днес, може изобщо да не боли в бъдеще. Това не е невъзможен за реализация проект, но ви предупреждавам, че не е и нещо, което да опитвате да извършвате пасивно. Значителни промени изискват значителни инвестиции. Добрата новина е, че можете да преодолеете тази промяна бавно, с течение на времето.

Към книгата

Ако на върха е самотно, не правите нещо както трябва

Поколението на баща ми вярваше, че лидерите не би трябвало никога да се доближават твърде много до хората, които водят. „поддържай дистанция“ бе фраза, която чувах често. От добрите лидери се очакваше да бъдат малко над и встрани от теми, които предвождат. Затова, когато поех пътя към лидерството, се стараех да поддържам някаква дистанция от хората си. Стремях се да бъда достатъчно близко, за да ги водя и същевременно достатъчно далеч, за да не ми влияят.

Тожва породи вътрешен конфликт в мен. Честно казано харесваше ми да бъда близо до хората, които водех. Освен това усещах, че една от силните ми страни е умението да създавам отношения с тях. Тези два фактора пораждаха в мен съпротива срещу получената инструкция за спазване на дистанция. И разбира се няколко месеца след като поех първия си лидерски пост, със съпругата ми Маргарет започнахме да създаваме близки приятелства. Наслаждавахме се и на работата си, и на хората в организациите.

Като много лидери в началото на своята кариера, и аз знаех, че няма да остана на тази първа работа вечно. Това бе полезен опит, но скоро се почувствах готов за по-големи предизвикателства. След три години си подадох оставката, за да поема пост в Ланкастър, Охайо. Никога няма да забравя реакцията на повечето хора, които разбраха, че си тръгваме. „Как може да постъпвате така, след всичко, което направихме заедно?“ Мнозина приеха заминаването ми твърде лично. Виждах, че са наранени. Това наистина ме смути. А в ушите ми прозвучаха думите на по-старите лидери: „Не се сближавай твърде много с хората си.“ Поемайки следващия пост обещах си в бъдеще да не позволявам да се сближавам твърде много с хората.

Този път е лично

На втория си пост можех за първи път за разчитам на персонал. Наех един млад мъж, който изглеждаше много обещаващ и започнах да влагам в него най-доброто от себе си. Скоро открих, че обучението и развитието на хората е и сила, и радост.

С този човек правехме всичко заедно. Един от най-добрите начини за обучение е да давате на другите възможност да ви придружават, да ви наблюдават какво правите, да ги научите на нещо, а след това да ги оставите да опитат сами да приложат на практика наученото. Точно това правехме ние. Това бе първият ми опит в наставничеството.

Мислех, че всичко върви по мед и масло. Докато един ден разбрах, че този млад човек не е оправдал доверието ми. И разпространява деликатната информация, която бях споделил с него. Това ме нарани, не само като негов лидер, но и лично.Почувствах се предаден. Не е нужно да казвам, че го освободих. А в ушите ми отново прозвучаха думите на старите лидери: „Не се сближавай твърде много с хората си“.

Този път се бях научил урока. Взех твърдото решение да оставям известно разстояние между себе си и хората около мен. Щях да наемам персонал, за да си върши работата. Аз от своя страна щях да си върша моята. И щяхме да се събираме само на ежегодно коледно парти.

В продължение на шест месеца поддържах тази професионална дистанция. Докато един ден осъзнах, че поддържането на дистанция е нож с две остриета. Добрата новина бе, че по този начин никой нямаше да ме нарани. Но имаше и лоша новина – никой и никога нямаше да може да помогне.

И така, на двадесет и пет годишна възраст взех следното решение: като лидер щях да вървя бавно сред тълпата. Щях да отделя време и да поема риска да се сближавам с хората и да им позволявам да се сближават с мен. Щях да се ангажирам да обиквам хората, преди да опитвам да ги ръководя. Този избор ме правеше понякога уязвим. Щях да бъда нараняван. Но близките взаимоотношения щяха да направят възможно аз да помагам на тях и те да помагат на мен. Това решение промени и живота ми, и лидерството ми.

Самотата не е лидерски проблем

На една карикатура е изобразен директор, седящ с безнадежден вид зад огромно бюро. От другата страна на бюрото стои смирено мъж в работно облекло, който казва: „Ако това може да ви утеши по някакъв начин, да знаете, че на дъното също е самотно.“

Да бъдеш на върха не означава да си самотен. Същото се отнася и до дъното. Срещал съм самотни хора на дъното, на върха и по средата. Сега си давам сметка, че самотата не е въпрос на позиция, това е личен проблем.

Мнозина си представят лидера като самотно стоящ на върха на планината индивид, гледащ надолу към хората си. Оттам е и поговорката „На върха е самотно“. Аз обаче настоявам, че тази фраза не принадлежи на велик лидер. Ако водите другите и сте самотни, значи не го правите както трябва. Помислете сами. Ако сте самотни, значи никой не ви следва. А ако никой не ви следва, не може да се каже, че наистина водите.

Що за лидер би оставил всички зад гърба си и би поел по пътя сам? Егоистът. Добрите лидери водят хората към върха. Лидерството е ефективно само ако издига хората на ново ниво. А това е трудно постижимо, ако се отдалечавате твърде много от хората си, защото тогава няма как да усещате нуждите им, да познавате мечтите им или да чувствате пулса им. Ако нещата не стават по-добри за хората в резултат на усилията на техния лидер, значи се нуждаят от друг лидер.

Истини за върха

Тъй като този проблем е много личен за мен, през годините съм размишлявал върху него. Ето някои неща, които е добре да знаете.

Никой никога не е стигал до върха сам

Малко лидери успяват, ако много хора не желаят успеха им. Тъжное, че веднага щом достигнат до върха, някои лидери отделят много време в опити да избутат други оттам. Иска им се да се почувстват господари на върха, защото са несигурни или искат да се конкурират. Това за известно време може и да се получи, но обикновено не трае дълго. Когато целта ви е да съборите другите, посвещавате твърде много време и енергия, за да пазите от хората, които биха направили същото и с вас. Защо вместо това не им подадете ръка и да ги помолите да се присъединят към вас?

За да отведете другите до върха, трябва първо вие да се качите на него

Светът е пълен с хора, готови да дават съвети за неща, за които нямат опит. Те са като лошите туристически агенти – продават скъп билет с думите „Надявам се пътуването да ви хареса“. И не ги виждате повече. Добрите лидери са като туроператори – те познават територията, вече са пътували по нея и правят каквото трябва, за да демонстрират:

• Интуиция – трябва да се изправите, за да се изкачите;
• Саможертва – трябва да се откажете от някои неща, за да се изкачите;
• Зрялост – трябва да пораснете, за да се изкачите.

Ако показвате пътя, хората ще искат да ви следват. Колкото по-високо се изкачвате, толкова повече хора ще желаят да пътуват с вас.

Да отведеш други хора до върха носи по-голямо удовлетворение, отколкото да се изкачиш сам

Преди няколко години имах привилегията да говоря на същата сцена като Джим Уитакър – първият американец, изкачил връх Еверест. По време на ояда го попитах кое е му донесло най-голямо удовлетворение като алпинист. Отговорът му ме изненада.

„Помогнал съм на повече хора да се изкачат на връх Еверест, от който и да било друг. Да отведа до върха хора, които не биха могли да стигнат никога без моята помощ, е най-голямото ми постижение.“

Очевидно този начин на мислене е типичен за великите планински водачи…

Помислих си, че планинските водачи и лидерите си приличат. Съществува голяма разлика между шеф и лидер. Шефът казва: „Върви“. Лидерът казва: „Да вървим“.

Предназначението на лидера е да води другите към върха. И когато води хора, които иначе не биха могли да изкачат върха, усещането е несравнимо. То няма как да бъде обяснено на този, който не го е преживял.

Към книгата