Твоят втори живот започва, когато разбереш, че имаш само един

2.

На предната стълба светна лампа и вратата в края на алеята се отвори. Висок мъжки силует се насочи към мен под грамаден чадър. Когато мъжът се озова наблизо съзрях продълговатото му, приятно лице с изсечени черти. Беше от онези, на които бръчките им отиват. Нещо като френски Шон Конъри. Забелязах две весели трапчинки от двете страни на устата му, което общо взето, му придаваше симпатичен вид. Вид, приканващ към разговори. Навярно бе изживял шейсетте си години, както децата скачат по рисувани квадратчета: с долепени стъпала и напълно спокоен. Красивите светлосиви очи проблясваха палаво като две топчета, току що лъснати от някое хлапе. Хубавата посребрена коса бе удивително гъста за неговата възраст, само отпред се бе поотдръпнала, един кичур падаше върху челото му. Имаше къса брада, подстригана не по-зле от градините наоколо – явно полагаше грижи за външността си.

Покани ме да го последвам вътре. Бях онемяла.

– Влезте! Мокра сте до кости!
– Б… благодаря! Много мило от ваша страна. Още веднъж, съжалявам, че ви безпокоя…
– Недейте. Няма проблем. Ето, седнете, ще ви донеса кърпа да се поизсушите.

В този миг елегантна жена, явно съпругата му, пристъпи към нас. Като видя окаяното ми състояние, изяществото на лицето й за миг бе помрачено от смръщване на веждите, което тя веднага овладя.

– Скъпи, всичко наред ли е?
– Да, да, наред е. Дамата е претърпяла пътно произшествие и не е могла да се свърже по телефона в горичката. Има нужда да се обади и да се посъвземе.
– А, да разбира се…

Виждайки, че съм премръзнала, тя ми предложи чаша чай, което аз приех без много превземки. Тя се оттегли в кухнята, а мъжът й слезе по стълбите с кърпа в ръце.

– Благодаря, много мило, господине.
– Клод, казвам се Клод.
– А… аз съм Камий.
– Заповядайте, Камий. Телефонът е тук, на ваше разположение.
– Чудесно, няма да говоря дълго.
– Не се притеснявайте…

Вдигнах слушалката и набрах номера на моя застраховател. Нямаше как да съобщя къде ми е колата и предложих на човека от сервиза да дойде при мен в дома на приелите ме хора, с тяхно съгласие. Съобщиха ми, че до час ще пристигнат. Буквално си поех дъх – събитията ставаха контролируеми.

После се обадих вкъщи. Клод дискретно взе ръжена и взе да ръчка огъня в камината в другия край на помещението. Подир осем безкрайни позвънявания, мъжът ми вдигна. От гласа му заключих, че е задрямал пред телевизора. Май не бе нито изненадан, нито обезпокоен. Беше свикнал да се връщам понякога много късно. Разказах му за моите премеждия. Той вмяташе между фразите ми раздразнени възклицания и притеснения и цъкане с език, а после взе да ми задава технически въпроси. След колко време ще дойдат от сервиза? Колко ще струва? Нервите ми бяха опънати и поведението му за малко не ме накара да се разкрещя в слушалката. Поне веднъж да прояви нормално отношение! Затворих бясна, като му казах, че ще се справя, да си ляга и да не ме чака.

Ръцете ми трепереха и усетих, че очите ми овлажняват. Не чух как Клод се бе приближил до мен и трепнах, когато ме докосна по рамото.

– Как е? Добре ли сте? – попита той с добронамерен глас, какъвто щях да бъда доволна да чуя преди малко от съпруга си.

Клекна, за да бъде на височината на лицето ми и ме попита отново:

– Как е, добре ли сте?

И ето че нещо в него ме накара да рухна: устните ми затрепереха, не можах да удържа сълзите си, които от известно време напираха под клепачите ми…По лицето ми се разтече грим и неприятните преживявания от последните часове, седмици и месеци избиха навън…

3.

Отначало той не каза нищо. Просто остана неподвижен, а топлата му ръка се задържа на рамото ми в знак на съчувствие.

Когато сълзите спряха, съпругата му, поставила междувременно пред мен вдигащия пара чай, ми донесе и няколко кърпички, след което излезе, усещайки вероятно, че присъствието й може да прекъсне един задушевен разговор.

– Прощ… Простете ми, това е смешно! Не знам какво ми става…В момента съм зле, а и този ужасен ден ми дойде в повече!

Клод беше седнал в креслото срещу мен и му слушаше внимателно. Нещо ме подтикваше да му се доверя. Той се взря в очите ми. Не втренчено, не натрапчиво. Добронамерен поглед, дълбок като обятия, разтворени за прегръдка…

Споделих основните неща, които ме потискаха, обясних му как натрупаните дребни неприятности бяха увредили радостта ми от живота, макар че имах всичко, за да живея и да пея…

– Разбирате ли, не че съм нещастна, но не съм и щастлива… Усещането, че съм изтървала щастието си е ужасно! А нямам желанието да ходя на лекар, току виж ми казал, че съм в депресия и ще ме натъпче с лекарства. Не, просто съм някак вкисната…Нищо сериозно, но все пак…Сякаш нищо не ми е присърце. Не зная дали всичко това има някакъв смисъл!

Думите ми сякаш го развълнуваха. Познавахме се съвсем отскоро, а като че ли бяхме на една вълна. Онова, което бях споделила, явно бе засегнало в него чувствителна струна и го бе мотивирало да се опита да ме успокои.

– Според абат Пиер ние имаме не само нужда от средства за живот, но и от смисъл на живота. Не казвайте, че това не е важно. Напротив, много е важно! Душевната мъка не бива да се подценява. Така както ви слушам, май дори се сещам от какво страдате.
– Ама, наистина ли? – попитах аз, подсмърчайки.
– Да…

Той се поколеба, преди да продължи, като че ли се чудеше дали ще приема на сериозно разкритията му.

– Вие страдате от остра форма на рутинит.
– На какво?
– На остър рутинит. Това е болест на духа, засягаща все повече хора по света, особено на Запад. Симптомите почти винаги съвпадат: нарушена мотивация, хронична вкиснатост, загуба на опорни точки и на усещане за смисъл, неспособност да бъдем щастливи независимо от наличието на материални блага, разочарование, умора.
– Откъде знаете това?
– Аз съм рутинолог.
– Рутино… какво?

Направо сюреалистично! Явно беше свикнал с подобни реакции, остана все така спокоен и блажено усмихнат.
Обясни ми накратко какво представлява рутинологията, тази нова наука, все още непризната във Франция, но доста разпространена вече в други части на света. Как изследователи и учени установили, че все повече хора са засегнати от синдрома на рутината. Как и без да сме изпаднали в депресия можем да имаме усещане за празнота, за душевна непълноценност, как се случва да изпитваме неприятното чувство, че имаме всичко, за да сме щастливи, но не и ключа, за да се възползваме от това.

Към книгата

Архетипът на Персефона

В древногръцкото изкуство Персефона е представена като много красива, тъмнокоса млада жена – толкова красива, че според митовете буквално всички богове я желаели. Тя е толкова сложна и тайнствена по своята природа, че едновременно е богиня на Долния свят и богиня на пролетта. Лекотата, с която се придвижва от един свят в друг и от един сезон в друг може да ни послужи като модел как и ние да преминаваме с лекота между многобройните роли и да се приспособяваме към нови етапи в живота ни, които изискват от нас различни неща.

В ранните и в по-късните версии на елевзинските разкази Персефона обикновено е изобразявана визуално и словесно като: 1) идваща от Долния свят; 2) по стъпките й в Горния свят никнат цветя; или 3) с гордо изправена осанка протяга дясната си ръка, за да посрещне посветените в живота им след смъртта. Представена е в сцени на взаимна любов с майка си и отделно – с Хадес, господаря на подземния свят, което подсказва, че съвместява различни мисловни нагласи, или най-малкото те не й създават дискомфорт.

Докато Деметра дава на посветените познанието за земеделието, живота, смъртта и създаването на потомство, историята на Персефона го драматизира, като по този начин посветеният се идентифицира с нейните преживявания, сякаш той също има и ще има подобни преживявания. Като богиня на трансформацията Персефона може метафорично да бъде видяна като семето, посадено в земята. Преди да покълне, семето се развива така, че на вид сякаш се разлага. По подобен начин тялото на гъсеницата, която се обвива с пашкул, се втечнява, преди да се превърне в пеперуда. Процесът, през който преминават покълващото растение, пеперудата и оптималният ви Аз, е напълно автентичен, макар в отделните си фази да изглежда различно и понякога да вдъхва дори страх.

Класическите визуални изображения на Персефона са натоварени с богата символика. Понякога тя е представена с ечемичен клас и змия в ръцете – като на финала на мистериалния обред. В контекста на обновлението цветята, ечемикът и змиите са в съзвучие. Ечемикът събужда представата за мъдростта на Деметра, свързана с цикъла на сеитбата и жътвата, който Персефона поддържа. Както цветята, така и змиите символизират обновление – цветята означават пролетта, а змиите сменят кожата си всяка година. Цветята се асоциират също и с вагината – както в много от картините на Джорджия О‘Кийф, докато змиите – с фалоса. Мъдростта на Персефона ни помага да опознаем отблизо себе си, а след това и другите – ето защо често се приема като подземния еквивалент на Афродита, богинята на сексуалността и романтичната любов. Хората често се запознават с ероса най-напред в романтичния си живот и едва по-късно с другите негови проявления, сред които професионалното и духовното призвание.

От съвременна гледна точка архитектът на Персефона изглежда парадоксален. Живеем в култура, която отъждествява мрака със злото, светлината – с доброто, и в общия случай приема, че за дълбоката духовна мъдрост трябва да се говори тихо и благочестиво, макар на снимките да виждаме Далай Лама винаги да се смее. В подземната си роля Персефона поначало се възприема като богиня, олицетворяваща тъмното женско начало, едновременно мъдро и ведро. Много е важно в този контекст да освободим ума си от каквито и да е било представи, свързващи мрака със злото.

Персефона е тъмна богиня, защото покровителства селения, в които се случват съкровени неща – в задгробния живот, в тихо доверените тайни, в желанието и сексуалното единение. В Средновековието дори наричали оргазма „малката смърт“, защото блаженството откъсва човека от егото, което иска да контролира живота, вместо да преживява неговите мигове, а също защото ерос и смъртта остават неотменно свързани. Персефона представлява и всичко онова в нас, което остава невидимо за външния наблюдател – какво си мислим, съзнавано или не, сънищата и фантазния полет на въображението и визия, когато сме докоснати от музата. Но най-важното е, че Персефона представя съзнанието на по-дълбокия Аз, което за повече хора остава обвито в мрак и което ни говори чрез сънищата и виденията. Това обяснява защо тайните моменти от елевзинските обреди се състоят на закрито в Телестериона и разкриват истини отвъд съдържащото се в добре известния разказ за Деметра и Персефона и в частите от ритуала, изпълняващи се на открито, пред очите на обществото.

Марион Удман и Елинър Диксън в Танц на пламъците. Тъмната богиня в трансформацията на съзнанието обясняват, че думите мрак и мъдрост почти не се различават в древни семитски текстове. Други примери за тъмни богини са Черната Мадона, чиито статуи красноречиво говорят за неназовими тайни, както и Мария Магдалена от гностическите евангелия, за която в свитъците от Мъртво море се твърди, че била водач на учениците на Иисус и разбирала учението му по-дълбоко от всички останали. Някои дори смятат, че била негова съпруга. Според изследователите на Библията Сузан Коул, Мариан Роунан и Хал Тозиг в Празненството на мъдростта. София в изследванията и честванията древната юдейска богиня София, чието име означава „мъдрост“, била жена на бога, съпътствала го в сътворението на вселената и го радвала с прозорливостта и безгрижието си.

Персефона поддържа подобна безгрижна нагласа и може би тъкмо затова процесията от Атина до Елевзина включва танци и шеги, като някои били неприлични. Нещо повече – тъмната богиня се слави със своята „детинска енергия – спонтанност, игривост, творчески идеи“ и подхожда към живота леко и изящно. Това проличава в шаманската й способност да преминава между световете – след като получава свободен достъп до Горния и Долния свят. Днес тази способност се проявява под множество форми. Най-простичката е преминаването с лекота от една ситуация в друга, дори непозната. Може да означава също издръжливост, когато сте подложени на житейски неуспехи и трудности,както и умението да следвате потока, изправени пред предизвикателството да се приспособите към навиците на любимите си хора. В допълнение включва преминаването между външния и вътрешния живот и между съзнанието и несъзнаваното.

По този начин Персефона ни свързва с по-дълбокия ни Аз, или душата. От гледна точка на психологията душата е по-дълбока част от нас в сравнение с егото, ума и дори сърцето, както и по-дълбок източник на правилни решения от общоприетия морал на което и да било време и място. Психологическото значение не предполага безсмъртие или връзка с висши същества, но и не ги изключва. В християнството душата е вечната част от човека.

Би било чудесно, ако душата, сърцето, егото и онова, което другите искат от нас, са в съзвучие, когато вземаме сериозни решения. Но за мнозина това е голяма рядкост – оттук и многото литературни, художествени и музикални творби, посветени на архетипната връзка между любовта и смъртта, ерос и танатос, и какво се случва, когато социалните роли и очаквания се сблъскат с истинската любов. В контекста на нежеланието на техните враждуващи семейства да им позволят да се оженят, Ромео и Жулиета умират, като избират ерос пред социалните и семейните роли. А ние често ставаме свидетели на обратното – как много хора са умрели вътрешно, понеже са отхвърлили зова на ероса и преживяват смърт в живота.

Към книгата

Сега ми е ясно

Възможностите за осъществяване на дхармата ти са навсякъде, когато вътрешната картина на твоето намерение е твърдо запечатана във въображението ти.

Връщам се към действията си от 1976 г. след издаването на моята книга „Вашите слаби места“ и виждам ясно как Вселената ме срещаше с хората и обстоятелствата, които ми бяха необходими, за да продължа в избраната от мен посока, макар да нямах никаква представа как изглежда крайната цел. Научил съм се да използвам този вид съзнание дори и при рутинни дейности, например откриване на място за паркиране. Местата за паркиране се появяват по-често, когато вътрешното ми намерение е „ще си намеря място за паркиране“, вместо „по това време никога няма да намеря място за паркиране“.

Вътрешната картина, която казва „да“ на живота и е отворена за всички възможности, тя ви приканва да се оглеждате по-внимателно, да очаквате нещата да се получат и да използвате дори и най-слабия знак, който подсказва, че вече имате определена посока.

Всичко това е настройване и аз съм писал много за него през годините след издаването на „Вашите слаби места“. По онова време не го знаех, но като задържах твърдо вътрешната картина, аз се настройвах към единния божествен ум, от който съм част. И му позволявах да създава в материалния свят преживявания, които бяха в хармония със собствената ми божествена съдба.

По онова време го отдавах на късмета или на странни съвпадения. Сега всичко ми е ясно и знам, че не е така…

Ключът към по-ясното ми виждане е настройката. Когато поддържах горещо желание с образ, подобен на вътрешен огън, неподатлив на каквито и да е отклонения, започнах да гледам на всяко обстоятелство като на знамение. Не късметът ме тласкаше тогава, а готовността ми да задържа вътрешната картина, докато се превърне в намерение, а после смирено да следвам инстинктите си и да казвам „да“ на всяка появила се възможност. Действайки активно и безстрашно, позволявах пред мен да се отварят врати, които иначе биха останали заключени, или още по-лошо – незабелязани.

Сега осъзнавам, че не искам да пренебрегвам дори и най-незначителната вътрешна мисъл, свързана с идея, която следвам. Мислите са послания от божествения ум, от който произлиза всичко. Давам си сметка, че горещото ми вътрешно желание изобщо не беше да стана богат или известен, или да продавам много книги. То представляваше вътрешно знание, че това е моето призвание. Трябваше да откликна на него, иначе щях да бъда вътрешно мъртъв и да се чудя защо изпитвам такова неудовлетворение.

Щом казах „да“ на моето призвание, вече знаех какво трябва да правя. Знаех, че трябва да затворя досегашната си практика и да се освободя. Знаех, че може да бъда ефективен, тъй като бях получил възможност да говоря в ефир. Всеки път, когато казвах „да“ за поредното интервю, като че ли поредната врата се отваряше магически.

В „Дао дъ дзин“ Лао Дзъ говори колко е важно да се мисли за дребните, а не за големите неща. „Пътуването от хиляди мили започва с една крачка…“

Ако навремето бях мислил за голямото, щях да подмина онази незначителна радиостанция на две пресечки от дома ми. И все пак потропването на вратата на радиостанцията, ми даде толкова много в живота. Сега ми е ясно, че мйничката първа крачка води до втора.

Силата във Вселената, която направлява всичко и всички, ме подтикваше да правя малки крачки. Велики неща започнаха с една единствена крачка.

Винаги съм обичал филма „Дъщерята на миньора“ – историята за това как Лорета Лин, кънтри певица от Бътчър Холоу, се превръща в легенда. Тя неуморно обикаля радиостанциите, носейки плочите си, с надеждата поне една от тях да бъде пусната в ефир. Харесвам също известния цитат на моя приятел Джо Джирард, в съгласие с който живея и аз:

„Асансьорът към успеха е развален. Ще трябва да използвам стълбите – стъпало по стъпало.“

Благодарен съм на вътрешното знание, което ме подтикна да направи онази първа крачка.

Към книгата

Раждането на една система за продажби

Онова, което казват за мен е вярно.

Аз съм един от онези родени търговци, които могат да продават лед на ескимос, петрол на арабин, свинско месо на равин или каквото друго се сетите.

Но всъщност кого го е грижа за това?

Имам предвид, че освен ако не искате да ме наемете да продавам някои от вашите продукти, то тогава способността ми да сключвам сделки не е от значение за вас.

Какъвто и да е случаят, това е моята дарба – способността да продавам всичко на всеки в колосални количества – и наистина не мога да кажа дали това идва от Бог, или от природата. Това, което мога да кажа с абсолютна сигурност е, че не съм единственият човек, роден с нея.

Има още неколцина други, които донякъде приличат на мен. Причината само донякъде да приличат на мен, е свързана с друга моя дарба, далеч по-рядка и по-ценна, която предлага огромни ползи за всеки. Включително и за вас.

Чудите се каква е тази удивителна дарба?

Съвсем просто е – това е способността ми да превърна всяко човешко същество, независимо от възраст, раса, убеждения, цвят на кожата, социалноикономически произход, образование и ниво на търговски умения, почти мигновено в умеещ човек, който да сключва сделки.

Знам, че това твърдение звучи самоуверено, но нека да ви кажа по следния начин: ако бях супергерой, то тогава суперсилата ми щеше да бъде да обучавам търговци и преговарящи и на тази планета да не съществува никой, който да прави това, по-добре от мен.

Това прозвуча ужасно, нали?

Мога да си представя какво си мислите в този момент.

Какво самонадеяно копеле! Толкова надут и погълнат от самия себе си! Да хвърлим копелето на вълците!

О, почакайте! Та той вече е вълк, нали?

Всъщност бях вълк някога, но така или иначе, мисля че е време да се представя официално.

Аз съм Вълка от Уолстрийт. Помните ли ме? Онзи, когото Леонардо ди Каприо изигра на киноекрана, онзи, който превърна хиляди хлапета, които трудно можеха да ходят и да дъвчат дъвка, в търговци от световна класа, способни да сключат сделки като използват една магическа система, наречена „Пряка линия“? Онзи, който измъчваше всички обхванати от паника новозеландци в края на филма, защото не можеха да му продадат химикалка по правилния начин? Спомнихте ли си?

Веднага след „Черният понеделник“ поех управлението на малка, незначителна брокерска фирма, наречена Stratton Oakmont и я преместих В Лонг Айлънд, за да си търся късмета. И точно там през пролетта на 1988 г., разгадах кода на човешкото влияние и разработих тази наглед магическа система за обучение на търговци и преговарящи.

Името й е „Система на Пряката линия“ или по-кратко „Пряката линия. Тя се оказа могъща, ефективна и лесна за усвояване, че само след създаването си донесе огромно богатство и успех на всички, които обучих на нея. В резултат на това хиляди млади мъже и жени започнаха да се стичат в залата за съвещания на Stratton с надеждата да се метнат във влака по благодатната Пряка линия…

На следващите страници ви предлагам ви готово за изпълнение решение във всеки бизнес или индустрия.

Ако се занимавате с продажби или притежавате собствен бизнес, тази книга ще промени всичко. Тя ще ви покаже как да скъсате продажбения цикъл, да увеличите процента на сключените сделки, да си осигурите постоянен поток от клиентски поръчки и да създадете клиенти за цял живот. В допълнение към това, тя ще ви предложи формула как стъпка по стъпка да изградите и поддържате работна сила от търговци и преговарящи на световно ниво.

Книгата ще бъде също толкова важна и за онези от вас, които не са в сферата на продажбите. Една от най-скъпоструващите грешки е склонността да се мисли за продажбите и убеждаването само по традиционния начин: търговец, който сключва сделката. И си казваш: „След като не съм търговец, какъв е смисълът да се уча как да продавам?“

Дори и да не сте в „продажбите“, трябва да сте поне сравнително опитни в изкуството да продавате и убеждавате. Иначе може да се каже, че водите силно ограничен живот.

Продаването е всичко в живота.

Всъщност вие или продавате, или се проваляте.

Продавате на околните, че идеите ви са смислени, че концепциите ви са смислени, че продуктите ви са смислени.

Може да сте родител, който продава на децата си важността на това да се къпят или да си пишат домашните. Може да сте учител, който продава на учениците си колко ценно е образованието, може да сте адвокат, който продава на съдебните заседатели невинността на клиента си, или пък свещеник, който продава на папството си съществуването на Бог, Исус, Мохамед или Буда, или пък политик, продаващ на избирателите си ползите от това да гласуват за определен референдум.

Накратко, уменията за преговаряне са приложими за всички хора и за всички аспекти на живота, независимо от това дали са свързани с бизнеса или с личния живот. В края на краищата в някакъв момент от живота си всички ние ще трябва да продадем себе си на партньори, на бъдещи работодатели, служители, гаджета и така нататък…

В тази книга става дума точно за това. Тя ви осигурява прост и доказан начин да овладеете изкуството на комуникацията, да напреднете в живота с далеч по-голяма сила и да живеете с далеч по-големи възможности.

Към книгата

Публикуваме нашата препоръка за три чудесни книги, с които се запознахме по-отблизо през Март 2018 и които много ни допаднаха.

1. „Пътят на Вълка. Пряка линия на продажби“

„Пътят на Вълка. Пряка линия на продажби“ от Джордан Белфърт е интересна книга за Системата на Пряката линия, насочена към успешното убеждаване и въздействие на потенциални клиенти.

Джордан Белфърт е известен като „Вълка от Уолстрийт“. Едва на 26 години, става милионер. Животът му е ярък пример за възход, падение и оцеляване. Автор е на две автобиографични книги и много статии за водещи световни издания.

„Пътят на Вълка. Пряка линия на продажби“ представя проверени в практиката на Джордан Белфърт и негови сътрудници начини за мисловно „придвижване“ на потенциалния клиент към точката на висока убеденост. Според автора това е най-добрата универсална стратегия за контрол на продажбите в различни сфери – банки, застраховки, недвижими имоти, финансови услуги, правни услуги, маркетинг, реклама, автомобилна промишленост и др.

2. „Сега ми е ясно“

„Сега ми е ясно“ от Уейн Дайър е мемоарна книга, в която авторът представя своята философия за живота.

Уейн Дайър – известен лектор по самоусъвършенстване и автор на над 40 книги, ни насочва към осмисляне на лични житейски събития. Вместо да ги възприемаме като резултат от случайности и съвпадения или като причини и последици, авторът предлага свое прозрение – ние сме част от интелигентната вселена и носим в себе си нейната творческа сила. Вглеждайки се в живота си – преди и сега, можем да избираме бъдещето си, следвайки пътя към красота, любов и истинска хармония с интелигентно организираната вселена.

„Сега ми е ясно“ е чудесна книга за нов прочит на жизнените ситуации, величието на настоящето, стремежа към следване на мисия и откриване на дълбоката човешка същност.

3. „Излекувай ума си“

„Излекувай ума си“ от Луиз Хей и Мона Лиза Шулц е книга, която разкрива начините за разрешаване на здравословни проблеми с помощта на един необикновен подход, който съчетава медицина, интуиция и мисловни утвърждения.

Луиз Хей е лектор и учител по метафизика, автор на книги с над 50 млн. тираж в целия свят. Д-р Мона Лиза Шулц е практикуващ невро психиатър и световен експерт по интуитивно лечение и медицина за ума и тялото.

„Излекувай ума си“ е чудесен самолечител за приложение на медицинско интуитивно тълкуване, откриване на телесни области, в които са струпани най-много проблеми и осъзнаване на нуждата от промяна на ум и емоции.

Създаване на сини океани

Преди години Ги ла Либерте свиреше на акордеон, ходеше на кокили и гълташе огън. В момента е главен изпълнителен директор на Cirque du Soleil – един от най-големите канадски износители на цирково изкуство. Представленията на цирка, създаден през 1984г. от група улични изпълнители, се посещават от почти четиредесет милиона души в деветдесет града по света. За по-малко от двадесет години Cirque du Soleil постигна такова ниво на печалба, за каквото на Ringling Bros. and Barnum & Bailey – световен шампион в цирковата индустрия – бе нужен повече от век.

Този бърз растеж е забележителен, защото не е постигнат в преусяваща, а напротив – в западаща индустрия, в която традиционният стратегически анализ показваше ограничен потенциал за развитие. Творческият заряд на цирковите изпълнители беше голям, както и покупателната способност на публиката. Но алтернативните форми на забавление – като се започне от различните видове градски забавления на живо и се стигне до спортни мероприятия и домашни развлечения – хвърляха все по-гъста сянка на цирковия бизнес. Децата плачеха за видеоигри, а не за пътуващия цирк. Отчасти заради това публиката ставаше все по-малко, а приходите и печалбите намаляваха. Освен това организациите за защитата на животните все по-силно роптаеха срещу използването на животни в цирка. Ringing Bros. and Barnum & Bailey създадоха модела, а по-малките конкурентни циркове се пресъздадоха в умален мащаб. От гледна точка на конкурентно ориентираните стратегии, цирковата индустрия по това време изглеждаше доста безперспективна.

Друг завладяващ аспект от успеха на Cirque du Soleil е, че той не се наложи, като привлече клиенти от все по-свиващия се цирков пазар, традиционно ориентиран към детската публика. Cirque du Soleil не се конкурираше с Ringing Bros. and Barnum & Bailey. Вместо това той създаде ново неоспоримо пазарно пространство, с което направи конкуренцията безсмислена. Циркът допадна на цяла група клиенти – за това уникално забавление и възрастни, и корпоративни клиенти бяха готови да платят цена, надвишаваща неколкократно цената на билета за традициониия цирк. Неслучайно едно от първите представления на цирка носеше името: „ Ние преоткриваме цирка“.

Ново пазарно простарнство

Cirque du Soleil успя, защото осъзна, че за да печелят в бъдеще, компаниите трябва да престанат да се конкурират. Единственият начин да победим конкуренцията е да не се опитваме да я победим.

За да разберем, какво е постигнал цирк Cirque du Soleil, нека си представим, че пазарната вселена е съставена от два вида океани – червени и сини. Червените океани представляват всички съществуващи индустрии днес. Сините океани обозначават всички несъществуващи днес индустрии. Това е непознатото пазарно стопанство.

В червените океани индустриалните граници са определени и възприети, а правилата на конкуренцията – известни. В тях компаниите са стремят да се представят по-добре от своите конкуренти, за да заграбят по-голям дял от съществуващото търсене. С насищането на пазарното пространство обаче изгледите за печалби намаляват. Продуктите се превръщат в стоки, а безмилостната конкуренция превръща червения океан в кървав.

За разлика от тях сините океани се характеризират с неизледвано пазарно стопанство, което трябва тепърва да се изгради и което дава възможност за висок ръст на приходите. Въпреки че някои сини океани се създават извън съществуващите индустриални граници, повечето от тях са изградени от самите червени океани чрез разширяване на вече съществуващите рамки, както е случаят с Cirque du Soleil. В синия океан конкуренцията е неуместна, тъй като правилата на играта все още не са определени.

За да се плува успешно в червения океан, винаги ще е важно конкуренцията да бъде победена. Червените океани винаги ще са значими и винаги ще бъдат фактор в бизнеса. Но с предлагане, което в повечето индустии надвишава търсенето, борбата за дял от свиващи се пазари, колкото и наложителна да е тя, няма да е достатъчна да осигури добро представяне. Нужно е компаниите да се отделят от конкуренцията. За да достигнат обаче нови печалби и възможности за растеж, е необходимо да създадат сини океани.

За съжаление сините океани са напълно неизследвани. Основният фокус на стратегическа работа през последните двадесет и пет години бе изцяло съсредоточен върху конкурентно ориентираните стратегии за червените океани. Резултатът е сравнително добро описание на това как умело да се съревноваваме – от анализ на основната икономическа структура на съществуващите индустрии, избор на стратегическа позиция на ниска цена, диференциране или фокус до бенчмаркинга. Въпреки съществуващите дискусии за сините океани, практическите насоки за тяхното създаване са оскъдни. Без аналитичните рамки за създаване на сини океани и принципите за ефективно управление на риска, създаването им остава в сферата на пожеланията и мениджърите го възприемат като прекалено рискована стратегия. Тази книга предлага практическа рамка за методично изпълнение и овладяване на сините океани.

Към книгата

Десетата магия на ума

Наместете се удобно с изправен гръб. Затворете очи. Представете си, че се носите над тялото си. Отплувайте напред към точната дата, на която искате да се сбъднат мечтите ви. Докато се намирате над събитието и се наблюдавате надолу с любовта на вашия живот, си представете, че слизате обратно в тялото си и реално чувствате, че събитието се е състояло. Сгъстете цветовете, засилете звуците, мислите и чувствата. Представете си емоциите, силни и мощни и усетете онова потрепване, когато се прегръщате с любимия си…

Брачната връзка

Защо изпитваме дълбока необходимост да сключим брак или да обещаем да останем с някого? Защото се жените за подсъзнанието си. Нека повторя: омъжвате се или се жените за подсъзнанието си. Това означава, че всяка област от живота ви, която не е в хармония, ще изплува по-нататък, когато встъпите в брак, за да бъде обработена и прочистена.

Използвам думата „брак“, за да означа ангажимент или съюз между двама души. Бракът е уважение към другия човек и споделяне на общи цели за благото и на двамата участници. Бракът за мен е свещено обещание. Когато започнем да спорим за дребни, незначителни неща, съпругът ми Уил ми напомня: “Обещахме си в деня на сватбата, че няма да го правим“. Това стряска и веднага ме връща към прелестния ден, когато се чувствах като принцеса.

Но как да запазим брака си жив и крепък с годините?

Като начало определете репрезентативната система, която използва партньорът ви. Дали е повече визуален, слухов, слухово-дигитален или кинетичен тип? Твърде често предизвикателствата на общуването са съвсем прости, когато партньорът ви си служи със сензорна система, различна от вашата. Когато и двамата проявите разбиране и използвате знанието си при общуването си, отношенията ви стават много по-лесни.

Друг важен компонент е да се и уверите, че всеки от вас има външни интереси и усещане за цел в живота, както индивидуална, така и съвместна. Запазването на чувството за хумор също така е много важно. Думата, която винаги трябва да е в главата ви, когато говорите с партньора си е думата „мил“. Ако нещо сте по-малко от това, неприятните емоции ще ви връхлитат по-бързо и от порой.

Хвалете и утвърждавайте

Когато за първи път ни връхлети любовта, ние не спираме да хвалим нашия избраник/избраница. Казваме: „Обичам те, защото си толкова хубав(а) и талантлив(а). Страхотно се държиш с хората. Обожавам да бъда с теб!“

С времето обаче това може се изроди в „Твой ред е да изхвърлиш боклука. О, и можеш да преместиш тези чорапи и обувки, които си оставил насред хола. Благодаря!“

Ето едно упражнение за общуване, което може да използвате. Когато сте само двамата, попитайте: „Какво още харесваш в мен?“ Ако партньорът ви отговори „Харесваш ми…но“, кажете му да редактира „но“ – то и добавете: „Само хубавото, моля“

Този въпрос напомня на партньора ви защо е предпочел да бъде с вас пред всички други, вместо да мисли за това, което не сте. Ако някога ви се струва, че не общувате пълноценно, кажете му нещо приятно, вместо първото, което ви дойде наум. Знам, това невинаги е лесно. Но отваря врати. Когато става дума за отношения, който е по-гъвкав, винаги ще успява да води взаимоотношенията към задълбочаване.

Съществува още една отлична техника, наречена „сандвич за обратна връзка“. Кажете на човека, с когото искате да подобрите отношенията си следното:

1. Какво харесвате/обичате в него и какво смятате, че върши добре.
2. Какво бихте искали да направи, за да чувствате по-силна подкрепа от негова страна.
3. Че работата, която върши, е страхотна и наистина високо цените усилията му.

Това действа безотказно със сътрудници, деца, семейство и приятели. Ще откриете колко е ефикасно, когато другият приема твърденията ви като комплимент и се променя точно посоката, която желаете.

За да продължат да се развиват дадени отношения, трябва да станат две неща.

Първо, чувствата ви към другия трябва да останат положителни и любовната стратегия между двамата да продължи да се осъществява. И двамата трябва да знаете какво да направите или да кажете, за да накарате другия да се чувства обичан. Как ще го откриете? Просто питайте какво е важно за него в любовта и близостта и никога не пренебрегвайте това, което ще ви каже. Дребните неща са винаги от значение.

И второ, ако отношенията наистина не вървят, ако единият се е отчуждил или обидата е твърде дълбока, определете дата за „срок на годност“ и кажете на партньора си: „Наистина отношенията ни не ме правят щастлив(а). Искаш ли да продължаваме така, или ще предпочетеш заедно да опитаме да подобрим нещата до лятото (Коледа, Великден)?“ Поставянето на времева рамка означава, че отношенията ще бъдат ревизирани или прекратени в този срок, така че и двамата ще можете да продължите напред.

Най-добрите бракове, които съм виждала са тези, при които всеки партньор се възхищава на извършеното и постигането от другия. Фразата винаги започва с думите: „Много съм горд(а) с нея/него, защото …“ Винаги сме горди и лесно хвалим с децата си. Би било много хубаво да утвърждаваме и брачното си отношения по този начин.

Към книгата

Въведение

На шейсет и четири години съм. Работил съм като психотерапевт във Вашингтон, окръг Колумбия, в продължение на 30 години. Хората идват и ми плащат, за да им обърна внимание и да им помогна както мога. Притежавам известни умения да съдействам животът на другите да потръгне. Ето какво съм научил:

Всички ние лъжем като за световно. Това изсмуква жизнените ни сили. Това е главната причина да страдаме от стрес. Тоновете лъжи, които изговаряме или премълчаваме, накрая ни виждат сметката.

Най-смъртоносната лъжа е премълчаването или скриването на информация от другите, за да не им се отрази неблагоприятно. Най-тежките психологически заболявания са резултат от точно този тип лъжа. Психологическото възстановяване е възможно единствено когато има свобода – когато престанем да таим неща. Пазенето на тайни и скриването на неща от другите е капан, в който попадаме самите ние. Юношите прекарват по-голяма част от живота си в такава криеница. Колкото по-добри сте били в нея като юноши и колкото повече сте я играли и ви си е разминавало, толкова по-трудно става да пораснете с годините. „Важните“ тайни и всичките кроежи, свързани с тях, са пълни тъпотии.

Умът е затвор, чиито стени са изградени от тъпотии. Тази книга говори за това как сами издигаме стените на този затвор на ума и как да избягаме от него. Тя е наръчник за свобода. Когато спестяваме някои истини на другите, когато не им казваме какво чувстваме или мислим, оставаме заключени в този затвор. Колкото по-дълго гнием там, толкова по-бързо деградираме и ставаме живи мъртъвци. Ако не избягаме от този затвор, ще намерим в него смъртта си. Спасението е да се научим да казваме истината.

Клиентите ми са най-вече хора между 20 и 65 години, които са депресирани, тревожни, гневни, изхабени или комбинация от всички тези неща. Работя с държавни служители, адвокати, бизнесмени, журналисти и други видове пубертети, пораснали на възраст, но не и на психика, със свръхкритични умове, които не могат да престанат да оценяват, укоряват и критикуват себе си и да морализаторстват по отношение на другите. Работя, за да облекча тяхното страдание. Най-тежкото им страдание се дължи на липсата на жизнените сили. Те са ходещи мъртъвци – това е форма на страдание с нисък, но постоянен интензитет. Причинено е от факта, че непрестанно сме нащрек, в отбранителна позиция срещу някакви по-големи опасности. По-големите опасности са основани на спомените за нараняване в миналото. Много от нас от деца учат, че да си истински жив е лошо и човек бива наранен, ако си позволи подобно поведение. Ето защо сами сме потиснали своята жизненост: отчасти като форма на защита срещу възрастните, отчасти напук на тях. Това е нашият начин да скрием, че сме живи и че нашият живот невинаги отговаря на това, което се счита за правилно и приемливо. Единственото, което сме могли да направим, за да се защитим, е да запазим плътната си и напираща жизненост в тайна.

Пътят към оздравяването от измъчващата ни липса на жизненост първо трябва да ни отведе до по-голямо страдание. Например ако сте потискали енергията си дълго време, за да не изпитвате гняв, когато освободите потиснатия гняв и той изригне, ще ви се стори по-лош от всякаква безжизненост. Ала единственият начин да се почувствате по-добре е да сте готови първо да се почувствате по-зле. Съвсем нормално е да ви е трудно, да ви е срам, да се пазите и да се стремите да си спестявате болката.

Нормалността играе ключова роля за избягване на промяната; тя е прекрасен начин да продължите да страдате. Хората, които искат да бъдат нормални, често са горди с това и са жертви на идеала за нормалност: мъртвешка, страдалческа нормалност. Зигмунд Фройд казва, че психоанализата цели да помага на хората да се избавят от силното страдание и да станат нормално нещастни. Аз не мисля, че трябва да се примиряваме с това. Аз помагам на хората да концентрират вниманието си и мобилизират куража си, за да изживеят страданието, което дотогава са избягвали, а след това да преминат към един наистина нормален живот. Когато се изправим лице в лице с това, което доскоро сме избягвали, ще изпитаме силна емоция, след това ще преживеем пропукване на статуквото и ще се изпълним с нечувана креативност. Тя е източникът на силата за промяна и пресътворяване на нашия живот.

Работата ми може да се оприличи на работата на автомонтьор, който поправя изкривена броня. За него няма никакво значение кога, как и още по-малко защо е станал инцидентът. Той се интересува единствено от резултата. Почуква от външната страна на бронята, проверява я отвътре, пробива дупка и се опитва да я издърпа или изчука наобратно. Когато вдлъбнатината изскочи, ако това изобщо стане, той полира бронята, боядисва я и тя е готова. Ако не изскочи – смени я. Той е прагматичен, има опит и познава добре базовата еластичност на материала, с който работи. Вниманието му към детайла и експериментирането с всяка следваща вдлъбнатина дават систематични резултати.

Аз работя с индивидуалното, самоналожено страдание на хора, които сами са виновни за страданието си. При всяка терапевтична сесия с клиентите ми, подобно на механика и собственика на колата, се съсредоточаваме върху състоянието на машината и постигане на желаните от нас резултати – няма нужда да изясняваме как се е случила катастрофата. Успаваемостта ни се измерва въз основа на това колко сме се доближили до желаните резултати.

Аз работя с индивидуалното, самоналожено страдание на хора, които сами са виновни за страданието си. При всяка терапевтична сесия с клиентите ми, подобно на механика и собственика на колата, се съсредоточаваме върху състоянието на машината и постигането на желаните от нас резултати – няма нужда да изясняваме как се е случила катастрофата. Успеваемостта ни се измерва въз основа на това колко сме се доближили до желаните резултати.

Работя главно с различни видове невротици: средностатистически относително здрави хора, които са тревожни, депресирани или и двете. Често тези състояния на съществуване – тревожност или депресия – са придружени от соматични неразположения и болести като кожни обриви, язви, болки в кръста, спастични колити, алергии, високо кръвно и безсъние; или от еднотипни повтарящи се проблеми във взаимоотношенията, в работата или семейството. Когато терапията проработи, соматичните заболявания изчезват или отслабват: тревожността и депресията вече не са постоянно и устойчиво състояние; хората поемат отговорност за своите взаимоотношения, професионален живот и творчески способности. Да поемеш отговорност означава да не хвърляш вината върху външни фактори, други хора, минали събития или обстоятелства в собствения си живот.

Както физически заболявания, така и упоритите нежелани емоционални състояния си отиват, когато човек научи нещо ново – например да се откаже от претенциите си както самият той, така и светът да са по-различни от това, което са. Терапията приключва, когато клиентът престане постоянно да изисква другите да са по-различни от това, което са, когато прости на себе си, родителите си и други ненавистни бивши близки хора, когато вземе живота си в свои ръце и сам поеме отговорност.

Психотерапията невинаги дава резултат. По моя преценка в една трета от случаите резултатите са от добри до средни, около една трета от клиентите търпят частична промяна и най-малко една трета не постига никакъв резултат.

Малко са клиентите, пострадали от терапията, тъй като да навредиш е не по-малко трудно, отколкото да помогнеш. Бил съм свидетел на много провали и много успехи. Тази книга е опит да разкажа как лечението би имало успех – какво помага на човек да благоденства, да се чувства пълноценен и здрав. Тази книга е посветена на въпроса как да достигнем това състояние.

Към книгата

Две съзнания, един мозък

На ваканция в Швейцария сте и ви се казва, че температурата следобед ще е 19 градуса по Целзий. Трябва ли да си вземете яке или пуловер?

Ако сте израснали в страна, която използва скалата на Целзий, незабавно знаете отговора, защото знаете как се усеща тази температура. Ако обаче сте израснали, използвайки скалата на Фаренхайт, ще трябва да смятате („умножете 19 по 9/5 и добавете 32), за да достигнете до 69 градуса по скала, с която сте запознати.

Този пример подчертава факта, че хората мислят по два много различни начина. Голяма част от нашето мислене се осъществява бързо и автоматично и е базирано на определени асоциации. Израствайки в страна, която използва скалата на Целзий, човек се научава да асоциира различните температурни етикети с различни атмосферни условия. Такъв човек следователно „просто знае“ дали да си вземат допълнително дрехи, когато температурата ще е 19 градуса по Целзий. Този процес, който се разгръща без съзнателно ръководство, често се нарича „интуитивна“ или „рефлексивна“ мисъл. Мисленето, което хората практикуват, когато превеждат непознатите етикети от скалата на Целзий в познатата скала на Фаренхайт, е много различно. Този вид мислене е по-бавен и преднамерен и често се състои от следването на някакви експлицитни правила („умножете по…“). Освен това той е типът мислене, който хората описват като „рационална“ или „рефлекторна“ мисъл.

Понякога рационалното съзнание определя играта. Докато се подготвяте за полет, виждате вестникарско заглавие за пясъчна буря, която според прогнозите ще хвърли в хаос Средния запад и първата ви мисъл е: „Надявам се, че няма да летим над Канзас“. След известен носталгичен и съвсем съзнателен размисъл осъзнавате, че страхът ви не се дължи на някаква статистика, която сте чели, или спомени за местата, където наскоро е имало гигантско торнадо. Той се дължи на вашия жив „спомен“ за торнадото, което е грабнало Дороти и нейното малко куче Тото в земята на Оз.

Друг път царува интуитивният ум. Ако сте фен на бейзбола, знаете, че коментирането на игра, в която питчерът няма попадение срещу противниковия отбор, не може да повлияе на това другият отбор да получи попадение. Не може обаче да спрете чувството, че ще стане точно така и затова избягвате всякакво споменаване на нулите на таблото с резултатите – поне когато питчерът на вашия отбор е този, който се покосява от противника. Или ако сте родител, който стиска палци, когато дъщеря ви се кани да каже своите реплики в училищна пиеса, приемате мълчаливо магическите асоциации, които създава интуитивния ум.

Мъдростта не изисква никога да не действаме въз основа на нерационални импулси и впечатления. Тя обаче изисква известно разбиране на начина, по който тези две „съзнания“ взаимодействат.

Особено важна е нуждата да се признава, че интуитивните впечатления са базирани просто на тази информация, която се изпречва на пътя ни. Интуитивният ум не взема предвид, че информацията с която разполага, може да е непълна или подвеждаща. Това е царството на непреднамерената мисъл.. за да преодолеем това ограничение трябва да развием свързани с ума навици и процедури за събиране на данни, които разширяват виждането ни и ни дават достъп до по-голяма част от нужната ни информация. Работата на рационалния ни ум е да обмисля дали има важна информация, която не е на разположение, е невидима или не сме обмислили. Например, за феновете на Шерлок Холмс: кучето, което не лае през нощта и така разкрива, че неканеният гост е познат човек.Част от това да си умен е да приемеш е да приемеш това бреме, да търсиш скритото и да избягваш да се задоволиш с гледането на света през ключалката на една единствена изкривена леща…

Интуитивният ум е по-импулсивен отколкото рационалния и по-вероятно да действа – да представи преценка и да клони към курс на действие – без да проучи информация, отвъд тази, която е непосредствено предоставена на вниманието му. Това помага да обясним някои от най-често срещаните грешки на ежедневните преценки – много грешки се правят не защото правилният отговор е твърде труден, а защото по-грешният отговор е твърде лесен.

Изследователите на преценките и вземането на решения привличат вниманието ни и ни помагат да разберем именно тези „твърде лесни“ и „твърде изкушаващи“ заключения.

Да разгледаме едно от най-забележителните изследвания в традицията, създадена от Амос Тверски и Даниъл Канеман.
Респондентите четат за следния човек: Линда е на 31 години, неомъжена, пряма и много умна. Завършила е философия. Като студентка тя дълбоко се интересува от въпросите на дискриминацията и наказателното право и участва в демонстрации против използването на ядрена енергия.

След това от изследваните лица се иска да посочат колко е вероятно Линда да се е занимавала с различни дейности по-късно през живота си. В частност те са помолени да ранжират вероятността за следните дейности: учителка в основно училище, психиатричен социален работник, член на Лигата на жените гласоподавателки, активист на феминистко движение, касиерка в банка, застрахователен агент, касиерка в банка, която е активист на феминистко движение.

Забележителният резултат е, че повечето изследвани лица смятат, че е по-вероятно Линда да е касиерка в банка, която е активна във феминистко движение, отколкото да е просто касиерка в банка. Интуитивно това изглежда правилно.

След като помислите за момент обаче, осъзнавате, че това не може да е правилно. Жена, която е „касиерка в банка, която е активна във феминистко движение“, по необходимост е касиерка в банка, така че първото не може да бъде по-вероятно от второто.

Това е базисна логика. Конюнкцията на две събития може да е по-вероятно от вероятността, на който и да е от елементите – касиерка в банка, активна във феминистко движение.

Дори след като разгледаме проблема логически, погрешният отговор продължава да бъде правилен. Правилното решение следователно не е твърде трудно; погрешното (и интуитивно) решение е прекалено лесно.

Какви са тогава някои от коварните начини, по които се втурваме към необосновани преценки и лоши решения, или пък се подвеждаме от умело убеждаващи такива?

Как можем да се предпазим от най-често срещаните капани?

Какви стъпки да предприеме мъдрият човек? И как мъдрият знае кога да забави изводите и да преодолее непосредствените интуитивни впечатления?

Важният компонент на мъдростта е кога да се вярва на интуицията и кога човек да е подозрителен.

Към книгата

Чакалнята

Време е да се събудим и да осъзнаем колко много от живота прекарваме в чакане. Чакаме да постигнем целта. Чакаме да срещнем точния човек. Чакаме да изкараме достатъчно пари. Чакаме пенсията.

Мислим, че животът ни няма да започне, докато не достигнем определена цел.

Искам да разкажа за Артър. Когато го заведох в Индия той беше луд на тема контрол. Беше изпълнителен директор на голяма фирма и имаше хиляди подчинени. Всъщност Артър беше повече от изпълнителен директор, той можеше да върши работата на всеки. Никой не се справяше толкова добре, колкото него.

Артър и жена му имаха седем деца. ВСе едно управляваха малък кораб – всяко дете трябваше да бъде заведено на училище, на определен курс или школа (по нещо), в определено време. Един сложен танци от графици, срещи и уговорки.
Но както можеше да се очаква, Индия отне на Артър целия му контрол.

Един следобед щяхме двамата да да летим за Лакнау, но когато стигнахме до летището, разбрахме, че полетът е отложен. Отначало съобщиха, че закъснението ще бъде с 40 минути. После добавиха, че ще е с един час. И накрая – с четири часа.

Забелязал съм, че да наблюдаваш хората на летището при отложен полет само по себе си е урок. Всички ужасно се разочароват. В онзи ден беше по-различно. Огледах се в претъпканата зала. Навсякъде виждах гневни и нещастни хора. Артър реагираше по същия начин. Беше се отпуснал на една седалка със затворени очи и просто чакаше. Чакаше и чакаше проклетия самолет.

Седнах до него.

– Какво правиш, Артър? – попитах.
– Това чакане е същевременно твоят живот. Чакаш да се качиш на самолета, за да стигнеш на някакво място. И само защото полетът хе отложен, ти мислиш, че това не е живот. Че когато пристигнеш там, това ще бъде повече живот от това сега. Че онова, е повече от това. Сякаш там е нещо, което трябва да постигнеше.
– Млъкнах и се огледах наоколо. Артър направи същото.
– Ние си мислим, че истинският живот започва, когато постигнеш нещо. Когато се ожениш, когато ти се роди дете, когато си намериш гадже или добра работа или пък когато получиш договор с издателство.. А в действителност, животът е това, ето сега, включително това чакане. Мислим си, че там има повече живот, отколкото тук. Но това е животът, Артър. Ето, Това тук и Сега.
– Артър се вгледа н измъчените лица на хората около нас. И започнахме да се смеем. Беше забавно да наблюдаваш как хората чакат.
– Начинът, по който чакаме, Артър, разкрива начина, по който живеем. Често казваме: Та, аз, просто чакам! Какво значение има това? Чакането показва как живеем. Когато престанеш да чакаш, ти можеш да започнеш да живееш.сега, такъв какъвто той наистина е!
– Артър се усмихна.
– Прав си, Кут. Ето ни тук. Няма къде да ходим. Но какво ще правим с това настояще? – попита ме той с блеснал поглед.

Бум. Браво, Артър! Право в целта!

Какво чакаш? Когато си така фокусиран да стигнеш на друго място, ти пропускаш настоящия момент. Така че отхвърли този пласт. Няма къде да се ходи. Тогава, какво ти остава?

Настоящето. Това, което е точно сега.

Затова дишай. Огледай се наоколо. Изживей този момент напълно. Това не струва нищо. Няма закон, който казва, че не можеш да се наслаждаваш напълно на всеки един момент, докато постигаш някаква цел или пътуваш към някакво място. Няма нищо лошо да имаш цел. Но ако чакаш да започнеш истински да живееш чак след като я постигнеш, ти пропускаш живота!

Почувствай простата реалност на факта, че си жив, точно сега. Ти си жив. Чак на прага на смъртта ни става ясно колко безценен е настоящият момент. Защо не го оценим сега?

Когато сме се родили, ние сме знаели тази истина. Преди да ни научат „да гледаме напред“, да планираме бъдещето, да постигаме разни неща, не е имало къде да ходим, освен да караме колело с най-добрия си приятел. Вямало е какво да правим, освен да хвърляме камъни в езерото. Нямало е кой да бъдем, освен самият себе си.

Докато растем обаче, ни обучават да вярваме, че има толкова много неща, които трябва да станем и които трябва да правим. Колеж. Кариера. Брак. Деца. Правим живота се сложен, докато той в действителност е прост. Мислим, че смисълът е в постигането на нашите цели и че сме успели, само ако ги постигнем.

Но когато сме обсебени да ги преследваме, ние пропускаме истинския смисъл на живота.

Към книгата

Медицинската интуиция и връзката ум-тяло

От векове се говори за мрежа, наричана система на чакрите. От гледна точка на медицинската интуиция това са емоционални центрове. Защо използвам този термин? Тъй като съм анатом и лекар, а мозъчната анатомия навежда на мисълта, че именно емоциите опосредстват връзката между мозъка и тялото. Можете да разговаряте с медицински интуитивист, за да се запознаете с енергийните центрове. Аз говоря за емоционални центрове, но включвам в това понятие и енергия. Всеки център, както и да го наречете, кореспондира с област от вашата анатомия. Съществува емоционален център за всяка житейска ситуация и емоция, действаща върху дадена област в тялото. Това е схема, която ще ви помогне да сте здрави. Наистина е така.

Седем са областите на тази емоционално – енергийна система. Вземете лист хартия и ги запишете. Докато четете книгата, ограждайте областите, свързани с проблемите ви. Защо? Защото така ще извършите първия интуитивен медицински анализ на себе си. Можете да използвате схемата в Приложение А, като пътеводител.

Седемте области са:

1. Първи център: кости, кръв, имунна система, кожа, стави и мускули. Тази телесна област се повлиява от здравето на семейството ни или на други групи хора.
2. Втори център: репродуктивни органи като матка, яйчници, вагина, простата, тестиси, ниската част на гърба, таз и пикочен мехур. Тази област е свързана с тревоги, отнасящи се до любовта и парите.
3. Трети център: храносмилателен тракт – хранопровод, стомах, черен дроб, жлъчен мехур, дебело и право черво; метаболизъм; панкреас; изгледът на тялото ни. Тази област се повлиява от самочувствието ни, работата, доброто усещане за себе си.
4. Четвърти център: сърце, млечни жлези, бели дробове. Тази област се свързва със здравето, отглеждането и връзките ни.
5. Пети център: шия, щитовидна жлеза, уста, зъби, челюст. Тази област се влияе от начина ни на комуникация и здравословния ни капацитет да се справяме с времето.
6. Шести център: глава, очи, уши, мозък. Тази област се свързва с възприятията ни, мисленето и менталното ни здраве.
7. Седми център: животозастрашаващи заболявания, поваляващи ни на колене. Това не е обособена част на физическото тяло, но засяга много други телесни части. Този ареал има нещо общо с духовността и с разбирането за смисъла на живота.

Отбелязвайки областите, в които имаме проблеми, вие извършвате собственото си медицинско интуитивно тълкуване. Виждайки в коя телесна област имате най-много проблеми, ще започнете да разбирате кои от емоционалните ви модели се повтарят.

Какво означава медицинската интуиция? При нея конкретни области в тялото ви показват кога дадена емоция се загнездва в определена област на живота ви. Някои телесни органи ще ви посочат интуитивно, че нещо не е наред и ви е нужна емоционална промяна. Ако например сте депресирани заради член от семейството си, ядосани сте на роднина, на партньора си, разтревожени сте заради пари или работа и т.н.,определени телесни области ще помръкнат,ще ви смушкат или пък ще дадат по-сериозен знак, щом съответната област в емоционалния ви живот се нуждае от промяна.

Медицинската интуиция ни позволява да се вгледаме в мозъчните функции наред с тези 7 центъра като част от по-обширната връзка тяло – ум. Дясномозъчната ви половина създава ½ от вашите емоции и половината от интуицията ви. Лявомозъчната половина се отнася до езика, „облича“ чувствата и интуицията ви в думи и действия. Така че, ако не успявате да поемете чувствата си от дясната половина на мозъка, да ги назовете, да им отговорите ефективно и да ги освободите, то вашето здраве ще ви го съобщи медицински интуитивно. Емоцията и интуицията от дясната мозъчна половина ще пропътуват надолу в тялото ви към един или повече от тези 7 центъра и ще ви проговори посредством болестни симптоми.

Съчетаване на медицинска интуиция и утвърждения

Когато говорим за съчетаването на медицинската интуиция с утвържденията, ние работим върху онова, което обичам да наричам умствено-телесен Бермудски триъгълник. Три области едновременно. Ние установяваме ситуация в живота си (семейство, взаимоотношения, работа и прочее), определяме емоциите (гняв, страх, тъга, тревожност и т.н) и съответния здравословен проблем. Това са трите ъгъла на триъгълника.

Често обаче прилагането само на медицинската интуиция и утвърждения не е достатъчно. Понякога продължаваме да сме тревожни и разстроени, не можем да се съсредоточим и проблемите с паметта ни се задълбочават. Здравословното неразположение все още ни създава грижи, независимо, че сме определили как даден проблем в ума или тялото е свързан с житейската ни ситуация. Така е, понеже трябва да се учим да подкрепяме мозъка и тялото си – физиологично, чрез храната и вероятно медикаментозно, докато оздравеят.

В първата книга, която написахме с Луиз Хей – Всичко е наред: излекувай тялото си с помощта на медицина, утвърждения и интуиция – научихте, че прилагането на утвърждения и интуиция не е достатъчно. Трябва да използваме всички решения за терапия. Тази книга е втората от поредицата. Тя ще ви помогне да лекувате ума си, постигайки цялост чрез медицината, утвържденията и интуицията. Тя признава, че се нуждаем и от трите за изцелението си.

Можем да съчетаем постигането от Луиз Хей с медицинската интуиция не само за да открием решения за лечение, но и за да променим мисловните модели, повлияващи способността ни за добро настроение, да се освободим от тревожността и безпокойството и да поддържаме ума си ясен и остър. Можем да излекуваме травма, засягаща отношенията и свободата в живота ни. А що се отнася до сексуалността, вида на тялото и идентичността ни, можем да променим самочувствието и самоуважението си чрез утвърждения.

Към книгата

Знам в кой момент се случи. Бях от два дни в кома. Сега изведнъж се озовах някъде около тавана на спалнята. Тялото на възрастен мъж лежеше в леглото ми. Ясно виждах дъщеря ми, която седеше от дясната страна на леглото, и сина ми – от лявата. И двамата тихо плачеха. Тялото беше восъчнобледо и очевидно мъртво. Давах си сметка, че е мое, но от емоционална гледна точка го възприемах като „то“ – нямаше никаква връзка с мен, нито пък аз усещах каквато и да е привързаност към него.

Знаех всичко за това тяло. Причината за смъртта беше рак на белия дроб с множество метастази в мозъка. За огорчение на децата, бях пушил любимите си цигари до последния си дъх, до момента, в който изпаднах в кома. Мъчно ми беше за тях, че скърбят. Впрочем, през по-голямата част от живота ми ми е било мъчно за тях, децата трябва да понасят толкова много болка.

Иначе се чувствах изпълнен с радост. Разделях се с живота – тоест, с живота в тяло на Земята – в продължение на повече от десет години и най-вече през последните три, откакто беше починала Мери Марта.

Една от причините за ликуването ми беше чисто научна. Тази работа с гледането безстрастно от тавана си беше класика. Много описания на преживяванията близо до смъртта предават съвсем точно момента на отделянето от тялото. И все пак за мнозина тези описания представляват само хипотеза. Сега ученият в мен имаше щастието да види потвърждението на хипотезата чрез собствения си опит.

Но същинското ми щастие беше заради това, че най-сетне се свърши.

Щастието обаче беше примесено със страх. Описанията, които бях чел, принадлежаха на хора, които се бяха върнали от смъртта – тоест били са пратени обратно. А аз категорично не желаех да ме връщат. Обикновено представяха това като страховито и безпомощно запращане с висока скорост в нещо като безкраен тъмен тунел.

И то се случи почти в момента, в който започнах да се страхувам от него. Само че за мен не беше тунел. Съвсем не. Напомняше на онова усещане от времето на младини, когато се напивах здраво и потъвах в един отвратителен „световъртеж в леглото“ – кратки моменти, в които алкохолът „изключваше“ вестибуларния ми апарат и цялата стая се въртеше около мен до прилошаване. Но сега нямаше стая. И беше тъмно. Черно. Нямаше място, където да хвърля котва. Чувствах се така като че ли клетките на тялото ми са се разкачили, което в известен смисъл беше вярно.

Тъкмо бях започнал да се ужасявам от мисълта, че това непоносимо чувство да си съвсем изгубен в пространството може да продължи цяла вечност, когато се появи светлината. Постепенно тя се приближи. В разказите за преживяванията близо до смъртта тази светлина често се определяше като Христос или Бог. Моята първа реакция към нея беше просто благодарност за възвърнатото чувство за ориентация. Когато се приближи още малко, имах ясното усещане, че ми дава знаци. Постепенно бях някак си полека всмукан в нея. Не беше нито синя, нито бяла, нито сребриста, нито златиста. Беше неопределима. Най-странното в нея бе чувството на приемане, с което ме посрещна.

Далеч преди разказите за преживяванията близо до смъртта да станат широкоизвестни, като фолклор се предаваше твърдението, че докато умираш животът ти преминава като на филмова лента пред очите ти. Вярно е. Сега светлината, подобно на прожекционен апарат, ми показваше епизоди от миналото. Представяха ми се забравени случки и събития. Не се наблягаше на греховете ми, за които съвсем искрено се разкайвах, нито пък на успехите, с които се гордеех.

Вместо това, бяха подбрани различни сцени на коравосърдечие – по-голямо и по-малко. Коравосърдечното поведение, за което не съм си давал сметка. Например, когато категорично забраних на дъщеря ми да си пробие ушите, без дори за момент да ми хрумне, че подобна крайна забрана е съвсем излишна. Представиха ми се и няколко по-скорошни, съвсем несъзнателни случки, като например как веднъж съм се пробвал да „утеша“ една медицинска сестра от спешното отделение със съвсем небрежна и всъщност доста студена забележка.

Преживяването беше невероятно парадоксално. От една страна, бях ужасен от това какво безсърдечно, а понякога и жестоко, човешко същество съм бил. От друга страна – не намаляваше чувството на приемане – одобрение и аз усещах, че по някакъв начин съм уважаван въпреки всичко.

Нямам представа колко е продължил прегледът на живота ми. Може би да е траял само няколко секунди. А може да е било и няколко години. Зная само, че настъпи един момент, в който това свърши и светлината ме подканяше да реагирам.
Изломотих нещо като въпрос:

-Ти Бог ли си?

Светлината не отговори и ми даде да разбера, че няма да има отговор. И въпреки това тя ме приемаше.

-Не трябва да се връщам обратно, нали? – жално запитах аз.

Светлината избухна весело:

-Разбира се, че не! – отговорът беше толкова игрив и безгрижен, че разбрах със сигурност: не само има задгробен живот, но и съм приет в него.

В следващия момент загубих съзнание.

Към книгата

Мъдри съвети за самохвалството

Ето ви няколко теории и правила, които би трябвало да са ви от полза, макар някои от тях да датират от зората на модерната реклама.

С думи директни и прости

Ето какво написал за рекламата преди повече от един век Джордж Р. Роуел, издател на американския журнал „Принтърс Инк“, посветен на рекламния бизнес:

„Давайте направо с фактите, смело, категорично, непоколебимо. Кажете направо какво ще е това, какво е направило, какво ще направи.

Откажете се от всяко „ако“.

Не обещавайте твърде много, но това, което обещаете, трябва да е без какъвто и да е било признак на слабост.

Не казвайте „Убедени сме, че“ или „Равни на нас няма“. Кажете или „най-добрите“, или нищо.

Не споменавайте конкуренцията. Игнорирайте всеки човек, място или предмет, различни от вас самите, вашия адрес и вашия продукт.“

Дори и днес мнозина могат да научат доста от тези думи.

Много реклами пренебрегват фактите и не казват нищо за това какво представлява продуктът, какво прави или как се е отразил на другите.

Много реклами прекаляват с обещанията.

Много реклами са самохвални.

Много реклами клеветят конкуренцията – което често пъти е загуба на време, защото читателят в крайна сметка започва да не вярва на никого.

Честността е рядко срещана и безценна

Славата на Роуел била надмината от Джон Е. Пауърс, който натрупал цяло състояние чрез продажба на шевни машини в Англия (в наистина огромни количества), преди да се премести в Америка, за да пише реклами. Съвсем скоро започнал да печели зашеметяващата за онези времена сума от по 100 долара на ден.

Тайното му оръжие била истината. Сигурно са щели да бъдат добри приятели с покойния Чарлз Е. Броуер, американски рекламен агент, който отбелязва:

„Честността е не само най-добрата политика. В днешно време тя е достатъчно рядко срещана, че да изпъкнете.“

Рекламните агенти много често хвърлят чудовищни суми пари, за да кажат как би им се искало да стоят нещата.

Във Великобритания например железопътните линии известно време вървели под лозунга „Ние пристигаме“. Наложило се да го махнат, защото разгневявал средностатистическият пътник, който много добре знаел, че повечето британски влакове закъсняват.

Но нека да се върнем на г-н Пауърс.

Неговото голямо откритие било, че ако дадете на хората причина да повярват в истинността на това, което казвате, аргументите ви най-вероятно ще ги убедят.

Посочете основателна причина

Факт е, че хората са недоверчиви – и колкото по-примамлива е офертата, толкова по-недоверчиви са те. (Преди години по една британска телевизионна програма мъж предлагаше на минувачите банкноти от по пет паунда. Никой не ги искаше, макар те да бяха съвсем истински. Смятаха, че трябва да има някаква уловка.)

Пауърс бил толкова честен, че един от работодателите му, Джон Уонамейкър, основател на внушителния универсален магазин в Чикаго, в крайна сметка в гнева си го уволнил, защото пуснал реклами като:

„Имаме много проядени дъждобрани, от които искаме да се отървем.“

Или пък:

„Вратовръзките не са толкова хубави, колкото изглеждат, но са достатъчно хубави – 25 цента.“

Може би се питате: Тази рекламна археология изобщо има ли някакво приложение в днешни дни?

Отговорът е категорично „да“.

До днес много рекламодатели не оценяват важността на това да посочат основателна причина. А само през последните няколко години с колегите ми успяхме да подобрим продажбите на няколко клиенти чрез тази „техника на причината“.

Да кажем, че планирате разпродажба.

Повярвайте ми, резултатите ще са много по-добри, ако споменете и причината. „Ликвидационна продажба“ звучи много по-убедително отколкото само „Разпродажба“. Хората разбират, че ако ще затваряте магазина, значи наистина искате да разпродадете стоката си евтино.

Един магазин с Сохо бил на „ликвидационна разпродажба“ в продължение на 20 години. А преди няколко години „ликвидационната разпродажба“ на магазин „Дебънамс“ в Лондон им докарала толкова голяма печалба, че решили да не затварят, и така ги има и до днес.

Към книгата

През Март 2018 добавихме за продажба следните книги:

Нови книги в категория „Личностно развитие“

Нови книги в категория „Професионално развитие“

Нови книги в категория „Свободно време“

Класацията „Топ 10 на бестселърите за Март 2018″ включва следните най-купувани книги от нашите клиенти:

1. Яж мазнини и отслабвай
2. Необятният свят на билките
3. Спиралата на времето и ключът на синхронността
4. Никога вече излъган
5. Пътят на Вълка. Пряка линия на продажби
6. Типология на личността. Седемте роли
7. Предвидими резултати в непредвидими времена
8. Богат татко, беден татко
9. Добрите лидери задават страхотни въпроси
10. Твоето следващо голямо начало. Как да развиваме добри идеи от нищото

Мисленето на бялата шапка е удобен начин да се поискат неутрално и обективно факти и цифри

Компютрите все още не са емоционални, макар че вероятно ще ни се наложи да ги направим такива, ако искаме да мислим интелигентно. От компютъра очакваме да ни дава факти и цифри при поискване. От него не очакваме да спори с нас и да използва своите факти и цифри в подкрепа на собствената си теза.

Много често фактите и цифрите са неотделима част от спора. Те не просто биват представени като такива, а се използват с определена цел. Фактите и цифрите никога не могат да се третират обективно, когато се представят като аргумент в спора.

И така, сериозно се нуждаем от филтър, който изисква: „Само фактите, моля – без да ги използваш като аргумент.“

За съжаление западното мислене със своя афинитет към спора предпочита първо да дава заключение и след това да привежда факти, които могат да го подкрепят.

Обратното, при картографския тип мислене, което аз защитавам, първо трябва да съставим картата, а след това да изберем пътя. Това означава, че първо трябва да имаме фактите и цифрите.

Истински пример

Преди години в САЩ беше даден ход на гигантски антитръстов процес срещу IBM. Впоследствие процесът беше прекратен, вероятно защото бе осъзнато, че САЩ имат нужда от IBM, за да се противопоставят на високоорганизираната японска конкуренция в областта на електрониката.

Имаше предположения, че прекратяването се дължи и на други причини. IBM предостави толкова документи (мисля около 7 милиона), че никой съд в света не би се справил с такъв обем информация. Съгласно американското законодателство, ако по време на съдебно дирене съдията почине, то съдебният процес трябва да започне наново. Тъй като за съдии се назначават мъдри и опитни, тоест достатъчно възрастни хора, вероятността съдията да почине по време на такъв дълъг процес, бе твърде висок. Така че този случай беше съдебно нерешим, освен ако не бъдеше избран много млад съдия, който да посвети на него цялата си кариера.

Изводът от таи история е, че на едно поискване на факти и цифри може да бъде отговорено с толкова много информация, че действията на искащия да бъдат на практика блокирани.

Чий е този факт?

• Това факт ли е или е вероятност?
• Това факт ли е или е убеждение?
• Изобщо има ли някакви факти?

Когато мислим в бяло, много е важно как употребяваме фактите. Преди да действаме на основа на някакъв факт или преди да го поставим в основата на някакво решение, трябва задължително да го проверим. Ние сме тези, които преценяваме кои от фактите-убеждения могат да бъдат полезни, след което се опитваме да проверим тяхната истинност.

Например, ако предполагаемото ниско ниво на шума на „Боинг 757“ е определящо за местоположението на едно летище, това твърдение трябва да бъде проверено, за да премине от групата на фактите-убеждения към групата на проверените факти.

Ключовото правило в мисленето на бялата шапка е, че нищо не бива да се представя за по-достоверно, отколкото е в действителност. Когато едно съждение коректно е обявено като убеждение, то може спокойно да се представи и да се вземе под внимание. Помнете двустепенната система.

Искам да подчертая още веднъж, че безусловно се нуждаем от нивото факти-убеждения, тъй като несигурното, хипотетичното и провокативното са съществени за процеса на мислене. Те дават възможност за изграждане на онези мисловни схеми, които изпреварват фактите.

Стигаме до доста труден въпрос. Кога едно убеждение се превръща в становище? Аз може да съм убеден, че „Боинг 757“ е по-тих. Може да съм убеден (това вече е становище), че жените пушат повече, защото днес са подложени на по-голям стрес.

Веднага трябва да кажа, че изпод бялата шапка не е позволено да давате вашето собствено становище. Това би обезсмислило съществуването на бялата шапка. Можете разбира се да съобщите действително съществуващото становище на някой друг. Ще го изразите по подходящ начин ето така: „Според професор Шмид никога няма да се осъществи космически полет с човек на борда.“

Фактът-убеждение означава нещо, за което вие сте убедени, че е факт, но още не сте го проверили напълно. Ако предпочитате, можете да дефинирате двете нива на двустепенната система така:

1. Проверен факт
2. Непроверен факт (убеждение)

В края на краищата това, което има значение е подходът. Когато е нахлупил бялата шапка, човек изказва неутрални твърдения. Те се слагат на масата. Без съмнение те могат да се използват за подкрепа на определена гледна точка. Ако обаче проличи, че някое от тези твърдения е изказано, за да подкрепи определена гледна точка, то веднага става подозрително: злоупотребява се с ролята на бялата шапка.

С времето ролята на бялата шапка става „втора природа“. Мислещият вече не се опитва да пробутва твърдения, за да спечели спор. Вместо това развива неутралната обективност на научен изследовател, който внимателно наблюдава различна флора и фауна, без да се замисля за бъдещето приложение на констатациите си. Задачата на картографа е да състави картата.

Мислещият с бяла шапка просто изважда „образците“ и ги слага на масата, като хлапето, което си обръща джобовете и вади на масата няколко монети, дъвка и жаба.

Както го правят японците

• Дискусия, спор, консенсус
• Ако никой не предложи идея, откъде идват идеите?
• Първо си съставете картата

Японците така и не можаха да свикнат с навика на западния свят да спори. Може би защото във феодалното общество изразяването на несъгласие е било неучтиво и рисковано. Може би за японците взаимното уважение и запазването на добрия тон са твърде важни, за да с позволят атакуване. Може би причината е и в това, че японската култура не се основава на егото както западната култура. Но най-вероятното обяснение е, че японската култура не е повлияна от гръцките категории на мисленето, усъвършенствани и доразвити от средновековните монаси като средство за доказване на вината на еретиците. На нас ни се струва странно, че японците не спорят. На тях пък им се струва странно, че ние боготворим спора.

На една работна среща в западен стил участниците се явяват всеки със своята собствена гледна точка и в много случаи стигат до заключението, което целят д постигнат. Срещата се състои в оспорване на тези различни гледни точки, за да се види кой ще издържи и кой ще спечели най-много поддръжници.

Японските работни срещи не са за постигане на консенсус.

За хората от западните държави е трудно да разберат как така японецът сяда да обсъжда нещо без предварително оформена идея в главата си. За него целта на срещата е да слуша. Би следвало да се очаква, че на японската среща цари мълчание. Но не е така. Защото всички участници по ред слагат бялата шапка и предоставят своите късчета неутрална информация. Така постепенно картата се запълва, става все по-голяма, по-богата, по-подробна. И когато е готова, тя е ясна за всички. Не казвам, че целият процес протича в рамките на една работна среща. Това може да продължава седмици или месеци и да включва много срещи.

Интересното в случая е, че никой не предлага готова идея. Информацията се предоставя „с нахлупена бяла шапка“, тя бавно се самоорганизира в идея, а участниците наблюдават как става това.

Западната представа е, че идеите трябва да се „изковават“ до окончателния им вид чрез спор.

Японската представа е, че идеите поникват като кълнове, след което се подхранват и им се дава възможност да израснат до окончателния им вид.

Не можем просто да сменим културата, към която принадлежим. Но се нуждаем от определен механизъм, който да ни позволи да превъзмогнем навика си да спорим. Ролята на бялата шапка е точно такава.

Факти и истина

• Доколко е истина един факт?
• Колко струва езиковото жонглиране?
• Абсолютната истина и „общо взето…“

Истината и фактите не са така тясно свързани, както повечето хора си мислят. Истината е свързана с една система от жонглиране с думите, известна като философия. Фактите са свързани с нещо преживяно, което подлежи на проверка.

Ако всички лебеди, които ни се е случвало да видим, са били бели, можем ли да направим храброто заключение, че всички лебеди са бели? Можем, и го правим. За момента това е вярно обобщение на нашия опит. В този смисъл то е също така и факт.

Първият черен лебед, който видим, вече прави това съждение невярно. Ние забележително бързо превключваме от „вярно“ към „невярно“. И все пак, ако погледнем фактите, имаме сто видени бели лебеди срещу един черен. При това положение въз основа на опита си ние казваме: „Повечето лебеди са бели“; „Общо взето лебедите са бели“ или „малко повече от 99% от лебедите са бели“.

Изразът „общо взето“ е невероятно практично нещо – „общо взето децата обичат сладолед“, „общо взето жените използват козметика“. Но този израз не върши работа от логическа гледна точка. Така например, в израза „всички лебеди са бели“ важна е думата „всички“. Това е така, защото пътят на логиката е от една абсолютна истина към друга абсолютна истина.

Мисленето на бялата шапка е свързано с използваема информация. Така че изразът „общо взето“ е напълно приемлив.

Примери

„Компаниите, които основават разходите си върху предвиждания за бъдещи продажби, по правило изпадат в затруднено положение.“

Но може да се посочат няколко компании, които са правили това и са имали успех.

„Продажбите ще започнат да се увеличават, ако намалим цените.“

Но когато цените на недвижимите имати започнат да растат, продажбите могат да нараснат поради спекулативни мотиви, страх от инфлация или опасения „да не се изпусне момента.“

Има един спектър от равнища на вероятна истинност, която може да се изрази така:

• Винаги е вярно
• Обикновено е вярно
• По принцип е вярно
• Общо взето е вярно
• По-скоро е вярно
• Наполовина е вярно
• Горе-долу е вярно
• Понякога е вярно
• Вярно е в изолирани случаи
• Случвало се е да е вярно
• Никога не е вярно
• Не може да е вярно (противопоставяне)

Влизайки в ролята на бялата шапка докъде ни е позволено да стигнем по този спектър? Както и преди отговорът на този въпрос се заключава в начина, по който се обявява информацията. За процеса на мислене може да е полезно да се вземат предвид и събития, които се случват много рядко.

Примери

• „Дребната шарка обикновено е безвредна, но понякога може да доведе до вторични инфекции .“
• „В редки случаи ваксините могат да бъдат последвани от енцефалит.“
• „Когато тази порода кучета се раздразнят иа опасност да ухапят деца.“

Очевидно е, че е важно тази информация да се знае. Съществува и дилема. При втория пример опасенията хората да се разболеят от енцефалит след ваксината може да са хиляди пъти по-големи от действителната статистическа вероятност. Затова понякога е важно да се посочат числа, за да се избегне неволна дезинформация.

Допуска ли мисленето на бялата шапка цитиране на случки? Например, „Един човек паднал от самолета без парашут и оживял.“ Възможно е това да е факт, следователно мислещият с бяла шапка има право да го съобщи. Фактът обаче трябва да бъде обявен като „анекдот“, или като „изолиран случай“.

Целта на мисленето на бялата шапка е да ни накара да бъдем практични. Можем да представим всякакъв вид информация, но ключов момент е да я обявим и формулираме правилно.

Примери

• „Всички експерти прогнозират, че към края на годината лихвеният процент ще падне.“
• „Говорих с 4 експерти и всички те прогнозираха, че към края на годината лихвеният процент ще падне.“
• „Говорих с мистър Флинт, г-н Зиглър, г-ца Калиато и г-н Суарес и всички те прогнозираха, че към края на годината лихвеният процент ще падне.“

Това са три нива на прецизност. Дори и третото може да не се окаже достатъчно добро. Защото може да поискам да знам кога сте говорили с тези експерти.

При мисленето на бялата шапка няма нищо абсолютно. Тя е посока, в която ние се стремим да станем по-добри.

Бялата шапка: обобщение

Представете си един компютър, който дава фактите и цифрите, които са му поискани. Компютърът е неутрален и обективен. Той не предлага интерпретации или мнения. Когато мислещият човек носи бялата шапка, той играе ролята на компютър.

Този, който иска информация, трябва да използва насочващи въпроси, за да я получи.

Информацията се представя в двустепенна система.

Първото ниво на тази система съдържа проверени и доказани факти – от първи род.

Второто ниво съдържа факти, за които съществува убеждение, че са истина, но още не са напълно проверени – от втори род.

Съществува спектър от равнища на вероятна правдоподобност, вариращ от „винаги е вярно“ до „никога не е вярно“. Между тези две крайности има използваеми равнища като „общо взето вярно“, „понякога вярно“ и „вярно в изолирани случаи“.

Информация от този вид може да бъде давана с бялата шапка, при условие, че е съответно „обявена“, за да посочи нейното равнище на вероятна правдоподобност.

Мисленето на бялата шапка означава стриктност и яснота. Мислещият в бяло се стреми да бъде колкото се може по-неутрален и обективен при предоставяне на информацията. Могат да ви помолят да си сложите бяла мислеща шапка или можете да поискате друг да постави бяла мислеща шапка. Можете също така да решите сам да си сложите бяла мислеща шапка, както и сам да я свалите.

Бялото (отсъствието на цвят) е индикатор на неутралност.

Към книгата

Нови начини да действаш

Когато имам честта да говоря пред читатели, най-честият въпрос, който ми задават, е за саморекламата. „Как да покажа нещата си? Как да бъда забелязан? Как да намеря своята аудитория? Как го правите?“

Мразя да говоря за саморекламата. Комикът Стив Мартин е известен с това, че отклонява такива въпроси със следния съвет: „Бъдете толкова добри, че да не могат да ви игнорират“. Ако просто се фокусирате върху това да бъдете наистина добри – казва Мартин, – хората сами ще идват при вас.“ Напълно съм съгласен: всъщност не вие намирате публика за работата си, публиката ви намира. Но не е достатъчно да бъдете добри.

За да ви открият, трябва да сте откриваем. Според мен съществува лесен начин да изложите работите си и да ги направите откриваеми, докато се концентрирате върху това да сте наистина добри.

Почти всички хора, от които се интересувам и от които се опитвам да открадна нещо, независимо от професията им, са си изградили навик за споделяне. Тези хора не си шушукат по партита, твърде заети са за това. Обикалят студиата, лабораториите или кабинетите си, но вместо да пазят работата си в пълна тайна и да се отнасят към нея като към скрито съкровище, те я показват в интернет и периодично публикуват части от произведенията, идеите и нещата, които учат. Вместо да си губят времето в търсене на контакти, те се възползват от възможностите на мрежата. Като споделят щедро идеите и знанията си, често привличат публика, от която могат да се възползват, когато им потрябва – за приятелство, обратна връзка или покровителство.

Исках да създам нещо като ръководство за начинаещи за този тип дейност и ето какво се получи: книга за хора, които мразят самата идея за самопромотиране. Една алтернатива, ако щете, на самопромотирането. Ще се опитвам да ви науча как да мислите за работата си като за безкраен процес по начин, който привлича хора, които може да се заинтересуват от нея. Ще ви покажа и как да се справяте с плюсовете и минусите от това да показвате себе си и работата си на света. Ако „Кради като артист“ е книга за присвояването на влияние от другите, тази книга е за влиянието, което оказвате, като позволявате да крадат от вас.

Представете си, че следващият ви шеф не трябва да чете представянето ви, защото вече е чел блога ви. Представете си, че сте ученик и че първата ви презентация е за проект, който сте публикували онлайн. Представете си, че губите работата си, но разполагате с голям кръг от хора, които са запознати с това, което правите, и са готови да ви помогнат да намерите нова. Представете си, че превръщате страничен проект или хобито си в професия, защото имате последователи, които ви подкрепят.

Или си представете нещо по-просто и също толкова удовлетворяващо: да отделяте по-голямата част от времето, енергията и вниманието си в практикуване на занаят, в учене на търговия или управление на бизнес, което ви дава възможността да привлечете хора, споделящи интересите ви.

Всичко, което трябва да направите, е да представите творчеството си.

Споделяй нещо малко всеки ден

Успехът, който идва за една нощ, е мит. Ако задълбаете в почти всяка история за такъв успех, ще откриете десетилетия усилена работа и упоритост. Изграждането на устойчив модел на работа отнема много време, понякога цял живот, но слава богу, не е нужно да чакате толкова дълго. Забравете за десетилетията, забравете за годините и месеците. Фокусирайте се върху дните.

Денят е единствената единица време, която може да се събере в главата ми. Сезоните се сменят, седмиците са човешко творение, но дните имат ритъм. Слънцето изгрява, после залязва. Мога да го понеса.

Веднъж дневно, след като сме приключили с текущата работа, се върнете към направеното и открийте малка част от процеса, която да споделите. Етапът от процеса, на който се намирате, ще определи какво ще бъде това парче. Ако сте в самото начало, споделете кой ви е повлиял и какво ви вдъхновява. Ако сте по средата на изпълнението на проект, споделете методите си на работа и част от прогреса. Ако току-що сте го завършили, покажете крайния резултат, изрезките по пода или напишете какво сте научили. Ако сте завършили много проекти, може да проследите как се развиват – да разкажете как другите взаимодействат с работата ви.

Кратко споделяне всеки ден е дори по-добро от автобиография или портфолио, защото показва по какво работите точно сега, в този момент. Артистът Зе Франк се оплаква, че когато интервюира кандидата за работа и иска да му покажат върху какво работят, те му представят проекти от училище или от предишната си фирма, а той се интересува от това, което са направили миналия уикенд.

Да споделяте подходящи неща всеки ден е като да получите цялото DVD, преди да е излязъл филмът – можете да гледате отпаднали сцени, да слушате коментарите на режисьора по време на снимките.

Няма значение каква е формата на споделеното. Може да споделяте по какъвто начин искате – блог пост, имейл, туит, видео в YouTube или някаква друга медия. Няма универсален план, подходящ за всеки.

Социалните медии са идеалното място за всекидневно споделяне. Не се притеснявайте, че ще присъствате във всички платформи – изберете според това какво правите и до какви хора искате да стигнете. Режисьорите висят в YouTube и Vimeo. По някаква странна причина бизнес хората обичат LinkedIn. Писателите обичат Twitter. Визуалните артисти предпочитат Tumblr, Instagram или Facebook. Картината непрекъснато се променя и постоянно изскачат нови платформи… или изчезват.

Не се безпокойте от “ранното осиновяване“ – скочете на някоя нова платформа и вижте дали можете да правите нещо интересно с нея. Ако не откриете полезно приложение, чувствайте се свободен да напуснете. Използвайте креативността си. Филмовият критик Томи Едисън, който е сляп по рождение, прави снимки на всекидневието си и ги публикува в Instagram профила си @blindfilmcritic. Има повече от 30 хиляди последователи!

В много от социалните медии просто пишете в едно прозорче. Подсказват ви какво да пишете. Facebook ви предизвиква да се разкриете с въпроси като „Как се чувствате?“ или „Какво мислите?“. Twitter отива още по-далеч: „Какво става?“. Харесва ми въпроса на dribble.com: „Върхи какво работите?“. Придържайте се към този въпрос и ще стигнете далеч. Не показвайте обяда или латето си, покажете работата си.

Не се стремете всичко, което поствате, да бъде перфектно. Научният фантаст Теодор Стърджън веднъж каза, че 90% от всичко е боклук. Същото важи и за собствената ни работа. Проблемът е, че невинаги знаем кое е добро и кое не става. Затова е важно да я показваме и на другите и да наблюдаваме реакциите им. „Понякога ти самият не знаеш какво се е получило – казва артистът Уейн Уайт. – Наистина му трябва малко социална химия, за да ти се разкрие.“

Не казвайте, че нямате достатъчно време. Всички сме заети, но разполагаме с едно и също време – 24 часа в денонощието. Хората често ме питат: „Как намирате време за всичко?“. А аз отговарям: „Търся го“. Можете да го намерите на същото място, на което намирате и дребните си пари – в ъгълчетата и гънките. Намирате го в промеждутъците между големите неща – между смяната на дейностите, в обедната почивка, няколко часа след като децата заспят. Може да се наложи да изпуснете епизод от любимия си сериал или един час сън, но ако търсите, ще намерите време. Аз обичам да работя, докато светът спи, и да споделям, докато светът работи.

Естествено, не позволявайте споделянето да вземе превес над истинската работа. Ако ви е трудно да балансирате между двете, настройвате си таймер на 30 минути. Щом това време изтече, изритайте се от интернет и се върнете към работа.

„Веднъж на ден. Звучи толкова просто. Всъщност наистина е просто, но не е лесно: изисква невероятна подкрепа и фина разработка.“

– Ръсел Бранд

Към книгата

Общителният мозък

Целта на тази книга е да разбули една новозараждаща се наука, откриваща почти всеки ден изумителни неща в нашия вътрешен свят.

А най-фундаменталното откритие на новата дисциплина е, че ние по рождение сме свързани с мрежа от невидими жици.
Неврологията е установила, че самата форма на мозъка ни го прави контактен и общителен, а когато общуваме с някой от себеподобните си, ние винаги се включваме и в една интимна междумозъчна връзка. Тя ни позволява да въздействаме на мозъка, а оттам и върху тялото на този, с когото общуваме, като същото важи и за него.

Дори и най-рутинните срещи действат като регулатори на мозъка и ни захранват с емоции, някои – желателни, други – не. Колкото по-интензивна е емоционалната ни връзка с другия, толкова по-голямо е и количеството енергия, която си разменяме. Взаимният обмен е най-ефективен с тези, на които всекидневно отделяме внимание, особено най-близките ни същества.

Тези невровериги позволяват на мозъците ни да се впускат в един своеобразен танц, танго на емоции. Нашите социални контакти оперират и като модулатори – те са едни интерперсонални термостати, поддържащи ключовите ни мозъчни функции. Отново те подготвят и аранжират избликващите емоции.

Ефектът на самите емоции е с далечни последици. Те стигат до всяка част на тялото, обливайки я с водопад от хормони, които пък регулират биосистемите, свързващи сърцето с имунните клетки. Може би най-удивителното е, че науката вече може да проследи връзката между най-стресиращите ситуации и действието на онези специфични гени, регулиращи имунните ни системи.

В този смисъл всички взаимоотношения, в които влизаме, моделират, и то в учудващо голяма степен, не само нашия житейски опит, но и биологията ни. Интерцеребралната връзка позволява на самите взаимоотношения да определят и нашите реакции към другите, като започнем от най-простите – дали да се засмеем на същата шега, разсмиваща този, с когото общуваме, но и в далеч по-комплицирани ситуации, например кои гени да бъдат активирани в т-клетките (лимфоцитите, образувани в мусната жлеза), които пък изпълняват функциите на пехотинци в нестихващата битка между имунната система и нахлуващите отвън бактерии и вируси.

Самата междуличностна връзка е и нож с две остриета: ако стимулиращите контакти оказват благотворен ефект върху нашето здраве, то този на токсичните е подобен на бавнодействащата отрова.

Повечето научни открития, които ще представя в тази книга, са направени след появата на Емоционалната интелигентност през 1995г., като този процес продължава с нарастващо темпо. Когато пишех въпросната книга, вниманието ми бе насочено към един специфичен набор от умения, които всеки от нас притежава – способността да контролираме своите емоции и скрит потенциал, за да осъществяваме позитивни контакти с околните. Тук обаче перспективата е по-широка, тъй като надхвърля тесните рамки на индивидуалната психология (или капацитета на отделната личност), за да обхване и междуличностните отношения: онова, което се случва, когато се свържем с другия.

Идеята ми бе да напиша нещо като допълнение към Емоционална интелигентност, в което да изследвам същата сфера на човешкия опит, но от друга гледна точка, позволяваща и по-цялостно разбиране на нашия вътрешен свят. Тук лъчът на прожектора се насочва към онези ефимерни мигове, които проблясват и отшумяват, докато взаимодействаме с околните. Но макар и мимолетни, те като цяло оказват дълбок и дълготраен ефект. Вече стана ясно, че именно чрез тях ние взаимно се изграждаме като личности.

Нашето изследване ще търси отговори и на още някои практически въпроси: кое прави психопата опасно манипулативен? Има ли по-добри да осигурим щастливо бъдеще на своите деца? Кое всъщност превръща брака в захранваща база? Могат ли наистина здравословните контакти да ни предпазят от заболявание? Как един преподавател (или работодател) би накарал мозъците на своите студенти (или работници) да дават най-доброто, на което са способни? Кое помага на групите, обладани от омраза да заживеят заедно в мир и разбирателство? И какво ни подсказват тези прозрения за обществото, което можем да изградим – и всичко останало, което би осмислило живота на всеки от нас?

Общественото разложение

Днес, когато науката ни разкрива значението на градивните, подхранващи връзки, става ясно и това, че обръчът около човешките взаимоотношения като че ли става все по-плътен. Общественото разложение – тази перфидна корозия – има много лица.

• Възпитателят в една тексаска забавачница кара някакво 6-годишно момиченце да прибере играчките си и в отговор то се разбеснява. Започва да пищи и да блъска по столчето си, след което пропълзява до бюрото на възпитателя и го ритва така силно, че чекмеджетата изхвръкват навън. Този изблик на гняв е симптоматичен – налице е епидемия от подобни необуздани реакции сред питомците на детски градини, регистрирана само в района на Форт Уорт, Тексас. При това пристъпите на гняв обхващат не само деца от по-бедни семейства, а и тези, които растат в добри условия. Някои обясняват вълната от агресия сред най-малките с икономическата стагнация, която принуждава родителите им да работят допълнително. Затова децата прекарват по-дълго време сами или в забавачниците, а когато се приберат, родителите им обикновено са капнали от умора и не им обръщат внимание. Други пък се позовават на един доклад, според който цели 40 процента от двегодишните американчета, макар и едва проходили, вече редовно гледат телевизия – най-малко три часа дневно, през което време те не взаимодействат с онези, които биха ги научили и на по-добри начини за уплътняване на времето. Оказва се, че колкото повече телевизия гледат, толкова по-неуправляеми стават, когато навлязат в училищна възраст.
• Действието се пренася в един германски град. Мотоциклетист е изхвърлен на платното след сблъсък с кола. Той лежи безжизнен на паважа. Пешеходците по тротоара го отминават апатично, а шофьорите само го зазяпват през рамо, докато чакат светофара. Никой обаче не спира да му помогне. Накрая, след петнайсет безкрайни минути, от една кола, чакаща да светне зелено, се подава човек, който пита мотоциклетиста дали е ранен и му предлага да се обади по мобилния си телефон в „Бърза помощ“. Когато местната телевизия излъчва репортаж за инцидента, в страната избухва страхотен скандал. За да получиш шофьорска книжка в Германия, трябва да минеш и курс по оказване на първа помощ, особено в подобни ситуации. Ето как коментира случилото се един от повикания лекарски екип: „Ами хората просто отминават, когато видят, че някой е в опасност. Явно не им пука“.
• През 2003 г. домакинствата, състоящи се от един човек, се превърнаха в нещо обичайно за Съединените щати. И ако навремето семействата се събираха поне вечер, днес за родителите и децата е все по-трудно да прекарват времето си заедно. В своя проникновен анализ на разпадащите се социални структури на САЩ Робърт Пътнам говори дори за изчерпване на „социалния капитал“ – явление, започнало още преди две десетилетия. Един от начите, по които може да бъде изчислен този капитал, е броят на публичните сбирки и на членската маса на клубовете, в които се провеждат. Ако през 70 – те години две трети от американците са членували в организации, чиито сбирки са се посещавали редовно, то през 90-те тази бройка се е свила на една трета. Според Пътнам, горните цифри свидетелстват недвусмислено за разпада на „човешката връзка“ в американското общество. Оттогава насам никнат като гъби и организации от един съвсем нов тип и ако през 50-те броят им е бил едва 8000, то в края на 90-те те вече са над 20 000. За разлика обаче от старите клубове с тяхното пряко общуване и постоянно функциониращи социални мрежи, тези нови организации държат хората на разстояние. Членовете им контактуват с „централата“ чрез имейли или по пощата, а основнта им дейност се свежда до събирането на парични дарения, без да се организират сбирки.

Ето че броят на неизвестните в уравнението, наречено „човешко общуване“, непрестанно нараства. Развиващите се технологии предлагат все нови и нови начини за връзка между хората в света, но за сметка на пряката комуникация. Говоря за едно чисто формално общуване в все по-осезателна изолация. Тези тенденции свидетелстват за бавното изчерпване на възможностите за реална човешка връзка. Техноинвазията настъпва неумолимо, но и подмолно, затова и никой не си дава сметка за социалните и емоционални щети, които тя причинява.

Към книгата

Милиардерът, който пътува с автобус

„Постигайте добри резултати с малко средства“ – Ингвар Кампрад

Ингвар Кампрад е обзавел повече стаи от всеки друг, жив или мъртъв. Той изгражда компания от нищото, чиято стойност в момента надхвърля 40 милиарда щатски долара. И е постигнал всичко това благодарение на опростяването.

Ингвар Кампрад е едва седемнадесет годишен, когато основава IKEA като компания за поръчки по пощата. Пет години по-късно започва да продава мебели. Разказват, че веднъж не успял да вкара една маса в колата си, а негов приятел предложил да й свалят краката.

На Кампрад незабавно му хрумнала идеята за пакетирани в плоска опаковка мебели. Той осъзнава, че половината от продажната цена на масата са всъщност разходите за нейното транспортиране. Тоест, ако успее да убеди клиента да извърши окончателния монтаж, като проектира части, които се монтират лесно една в друга и като предостави ясни инструкции, би могъл да намали разходите наполовина. Това е истинско прозрение.

Целта на фирмата е да продава стилни мебели на ниски цени. През 1976 г. Кампрад написва книга – „Завещанието на продавача на мебели“. Книгата акцентира върху простотата като средство за продажба на мебели на цени, които освен че са смайващи, са и непостижими за конкурентите.

Да, продуктите на IKEA трябва да изглеждат добре; да, те трябва да бъдат стилни; да, фирмата надгражда преди всичко върху шведското наследство за качество в ежедневието. Но не се заблуждавайте, IKEA е основана върху идеята, че нейните стоки трябва да струват не повече от половината, а за предпочитане една трета, от цената на еквивалентните мебели и обзавеждане…

Как продуктите на IKEA могат да бъдат толкова по-евтини?

Голяма част от отговора на този въпрос се крие в транспортните разходи. Да разгледаме маса или библиотека, продавани в магазин, които трябва да бъдат транспортирани минимум два или често и три пъти – от фабриката до склада, от склада до магазина, след това от магазина до дома на клиента.

IKEA елиминира по-голямата част от тези разходи. Обикновено стоките им пътуват само веднъж за сметка на фирмата – от производител до магазин. И тъй като са в плоски опаковки, те са много по-лесни и по-евтини за транспортиране и съхранение, отколкото предварително сглобените мебели.. Разбира се след това някой трябва да отнесе продукта до дома на клиента и да го сглоби на място. Но това вече е клиентът. Скоро ще разкрием защо клиентът няма нищо против да направи това.

На първо място обаче, трябва да разгледаме какво друго прави IKEA, за да бъдат целите й толкова атрактивни? Наистина много други магазини вече продават такива мебели. Но никой дори и не се е доближил до мащаба, успеха или изключително ниските цени на IKEA. На какво се дължи това?

Една част от отговора се крие в огромните магазини, които фирмата строи в покрайнините на градовете. Те са много по-големи от магазините на конкурентите й във всички държави, в които компанията работи. Другата част от отговора се състои в начина, по който компанията организира обектите си. Магазините са огромни и се отличават с новаторски подход за изкушаване на клиентите, преминаващи покрай изложените в тях изделия – това, което IKEA закачливо нарича „дългият естествен път“. Това включва движение напред, като в тематичен парк, както и движение по часовниковата стрелка през целия магазин.

А там има много продуктови категории, но с относително малко на брой продукти във всяка. Вместо да питат продавач-консултанта, клиентите трябва да избират сами, подпомагани от ясни инструкции, плакати и серийно произведени продуктови каталози с много добър дизайн. След това те сами натоварват покупките си в количка или в чанта на касата и оттам ги отнасят до дома.

По този начин на опростяване IKEA осигурява на себе си, но и на своите клиенти пет допълнителни предимства от гледна точка на разходите над и в допълнение към икономията на транспортни разходи:

• Пазаруване на едно място. Фирмата обхваща почти всички категории стоки, от които се нуждаете, за да обзаведете дома си – от постелки и възглавници до предмети на изкуството. Това е удобство за клиентите, но и повишава продажбите.
• Високи продажби за всеки отделен магазин, дори и като относителен дял спрямо площта му, комбинирани с по-ниски транспортни разходи в резултат на местоположението извън градския център.
• Ниски разходи за продажба на персонал по продажбите, тъй като има малък брой продавачи.
• Високи продажби на отделни складирани продукти като в рамките на всяка продуктова категория се складира относително ограничена гама. Чашите могат да са евтини и привлекателни като дизайн, но не очаквайте голям избор от тях.

Като тества нов дизайн за първи път в малко на брой магазини, фирмата определя кои продуктови линии ще работят и кои не, поради което не поръчва големи количества стоки, които не биха могли да се продадат и чиято цена ще трябва да бъде намалена – обичайният източник на тревоги в търговията с мебели.

Но това не е всичко. В сърцевината на простата система на IKEA стои различният начин на организация на нейната индустрия.

IKEA е търговец на дребно, но също така проектира повечето от мебелите си и избира внимателно партньорите си за тяхното производство като им възлага огромни поръчки за малко на брой видове продукти. Това намалява драстично разходите за производство на мебели, но в същото време увеличава силата на IKEA при договарянето на условията. Производителите стават часто от тази система.

Всеобхватната система на IKEA е много по-проста и по-ефективна от традиционния начин за производството и продажба на мебели. Включва смесица от много малки производители на мебели, продаващи на малки вериги от търговци на дребно с трудната задача да придвижат продукцията си до търговските обекти. Това понякога се извършва от собствени малки транспортни системи на производителите, но основно се възлага по договор на логистичните фирми – трети страни, които не са специалисти на мебели. Преди появата на IKEA мебелната индустрия беше една бъркотия – много комплексна и разделена на три етапа – производство, търговия на едро и дистрибуция – с лоша координация между тях.

Ингвар Кампрад поетапно преструктурира цялата индустрия точно както прави и Хенри Форд с автомобилната индустрия. Двамата разработват нови бизнес системи, предлагащи на клиентите много по-добра сделка, както и значително по-ниска цена, по-висока стойност на вложените пари, по-висока ефективност на своята индустрия.

Към книгата

Великото тайнство на живота

В продължение на хилядолетия хората са се опитвали да разберат какво представлява сънят, как възниква и защо се губи. Но засега е трудно да се проникне напълно в тези тайни. Независимо от прогреса в науката, продължителните изследвания, сложните експерименти и множеството фундаментални теории, ореолът на тайствеността все още обгръща неподдаващата се на разшифровка мистерия на явлението, наречено „сън“. За голяма част от хората тази тривиална физиологична функция все още остава неразгадана, макар благотворното въздействие на съня да е известно от древни времена.

Нощите на древния свят

Древните гърци вярвали, че сънят е божествен дар. Богът на съня Хипнос бил син на Нощта и брат на Смъртта. Покорявали му се и хора, и богове, когато той, летейки над тях, им навявал сънлива умора и им доставял сладка утеха. За разлика от безпощадната Смърт, този усмихващ се, спокоен и тих младеж проявявал благосклонност към хората, позволявал им да си отдъхнат от грижите и скръбта.

Римският поет Овидий в митологичната си поема „Метаморфози“ заселил Хипнос сред Кимерийската земя, в пещера, където царял вечен здрач и не прониквали слънчеви лъчи. Нито зверове, нито птици нарушавали царящото там безмълвие, само реката на забравата Лета шепнела приспивната си песен. Хипнос отдъхвал на мека постеля в обкръжението на световете си. Един от тях бих крилатото божество Морфей, който, приемайки различни човешки образи, се явявал в съня на хората.

А древните египтяни често оставяли болните да нощуват в храмовете. Според тях жреците, управляващи процеса на сънищата, хармонизирали природните сили, насочвали ги към тялото на страдащия и така го избавяли от всички заболявания.

В пасивно състояние човек лесно можел да стане жертва на различни обстоятелства като горски пожар или нападение на хищници. А летаргичният сън пък подвеждал хората и често те погребвали своите близки все още живи.

Страхът и нежеланието да легнат да спят и вътрешното съпротивление към тази необходима човешка потребност се проявява и досега в поведението не само на децата, но и на възрастните. Още повече, че напоследък бяха публикувани случаи на изостряне на заболяванията и настъпване на смърт именно по време на сън.

Въпреки това с настъпването на вечерта всеки от нас изпитва чувство на умора, иска да отпусне и да си отдъхне.

Спорове в зората на търсенията

Със завидно постоянство в определени моменти на денонощието ние жадуваме да се откъснем от ежедневието, потъвайки в сън. Даже има и шега, че една трета от живота си човек прекарва в сън, а през останалото време си мечтае да се наспи. Науката и досега не може да обясни защо се случва това.

Появили се различни теории, като привържениците на всяка от тях яростно защитавали позицията си. Тези, които подкрепяли съдовата теория, свързвали прехода към съня с понижаването на кръвообращението в мозъка. А като доказателство посочвали следния факт: достатъчно е да се натисне сънната артерия и човек изпада в безсъзнателно, подобно на сън, състояние.

Като друго потвърждение за заспиването в резултат на „обезкървавяване на мозъка“ тези теоретици смятали опита с „легло-везна“. Когато участникът в експеримента заспивал, горната част на леглото, където е леглото му, започвала да се издига нагоре. Това се случвало, защото кръвта се оттегляла от главата и тя ставала по-лека. А противниците на тази хипотеза твърдели обратното: вярвали, че причина за съня е изпълването на мозъка с кръв и опровергавали доводите на опонентите си със свои опити.

Доста разпространена била и теорията за „отровите на съня“, според която сънят е предизвикан от хипнотоксини – отровни субстанции, отделяни при обмяна на веществата. Но и това тълкуване на произхода се оказало погрешно.

Проучване на дълбините на мозъка

Най-значителен принос в разгадаване на съкровената тайна на природата има руски учен-физиолог Иван Петрович Павлов. Той посветил проблема за изучаване на съня в центъра на науката за висшата нервна дейност. Павлов установил, че работата на човешкия организъм се управлява от клетки, които се намират в кората на главния мозък. В основата на дейността на мозъка лежат два основни процеса: възбуждане и задържане. Възбуждането кара организма да работи, а когато клетките се изморят, настъпва задържане, което ги предпазва от пълно изтощение. Когато задържането се разпространява от един участък към цялата кора на главния мозък, възниква състояние, наречено сън. През това време клетките на мозъка си почиват, за да могат да се завърнат към активна дейност с възстановен запас от хранителни вещества и възобновен чрез кръвта приток на кислород.

„Работата ни през деня представлява сбор от дразнения – разсъждавал Павлов, – който предизвиква известно количество изтощение. И когато изтощението достигне предела си, то предизвиква автоматично, по вътрешен хуморален път (т.е. чрез течностите в тялото), състояние на задържане, съпроводено от сън.“

Почивката на тялото не е задължителен елемент на физиологичния сън. Ние спим, за да премахнем умората. Но сърцето продължава да работи, а мускулите могат да се отпуснат, ако само поседим или полежим. Не трябва всички причини за възникването на съня да се насочват само към преумората.

Понякога напълно бодри хора попадат в плен на дрямката, например, седейки в метрото, на лекция, на концерт или в театъра. Под въздействието на продължителен външен дразнител като еднообразния шум на дъжда, монотонния глас на лектора, тиктакането на часовника и други звуци настъпва задържане. То не се разпространява в целия мозък, а остават огнища на устойчива нервна възбуда. Павлов ги нарича „стражеви постове“. Чрез тях организмът запазва връзката си с външния свят. Затова само щом се наруши спокойствието на задрямалия, той веднага отваря очи.

Човек запазва вниманието и чувствителността си в състояние на хипноза, тоест на частичен, видоизменен сън. С помощта на специални подходи чрез хипноза процесите на задържане може да се разпространят не върху цялата мозъчна кора, а само върху отделни нейни зони. И ако в този момент участникът в сеанса бъде оставен на спокойствие, тогава задържането постепенно ще „залее“ двете полукълба и той просто ще заспи.

Това означава, че всичко се случва в мозъка.

Към книгата